Yogi Friend Of Mine: Eдно НЕ ЗНАМ КАк качване на Мон Блан

„След двадесет години ще съжалявате повече за това, което не сте направили, отколкото за това, което сте направили. Затова вдигнете платната и отплавайте от тихото пристанище. Уловете попътния вятър. Изследвайте. Мечтайте. Правете открития!“

Марк Твен

Идеята за Мон Блан възникна преди няколко години, но сякаш не беше узряла достатъчно и изискваше време, през което да се превърне от “просто” идея в реализирана цел. Покрита целогодишно със сняг, Бялата планина се извисява върху ледник, който е на повече от 3 000 000 години, намиращ се на границата между Франция и Италия, което прави възможно качването ѝ и от двете страни. Върхът е висок 4810м., с което се отрежда на второ място по височина в Европа, ако броим Кавказкия “Елбрус”. Поводът на нашето изкачване беше свързан с навършването на моята 30-та годишната и желанието ми, след като миналата година успях да направя прехода Ком-Емине - да запазя традицията, като реализирам и друго предизвикателство и осъществя друга своя мечта.

Тъй като до голяма степен любовта към планината, свободата и приключенията съм добре наследила от баща си, реших че това би бил най-прекрасния подарък, който бих могла да си подаря за новото десетилетие, заредено със символиката, с която да направя преживяването си незабравимо.

През 2009 година баща ми и негови приятели, част от които алпинисти изкачиха като екип Мон Блан и влязоха в рекордите на Гинес, тъй като един от групата им стана първият човек с присъдено сърце успял да покори почти петхилядника.

През последната година положих доста усилия да го убедя, ако трябва да съм честна, на моменти бях и изключително досадна, като едно малко дете, което си е наумило нещо и все извърта нещата към това, което желае. В крайна сметка след пазарлъци, увещавания и какво ли още не имаше известни фактори, които впоследствие наклониха везните в моя полза.. :)

Към нашето пътешествие се включиха двама приятели на сестра ми, които ентусиазирано са обмисляли идеята за Мон Блан от известно време, чакащи търпеливо тя да покълне. Нейният колега Стоян (благодарение на когото и не само- фирмата им "Аква Лайф" успяха да ни заделят бюджет за нашата си аматьорска експедиция) и приятелка Дейчето. Към пътуването се включи и приятел на баща ми - Кънчо Матеев, който е алпинист с голям опит, изкачвал два пъти Ел Брус, покорявал Мон Блан и участвал в многобройни експедиции, включително с легендарния Христо Проданов. Това беше нашият разнороден екип, на възраст между 30 и 68 години.

Забравих да спомена, че Стоян със своята идейност и убедителност беше осигурил за пътуването спонсорство, от фирмата, в която работеха със сестра ми! С едно трогателно писмо за върховете, мечтите и стремежите не беше оставил никакъв шанс за отказ от своя началник!

Спомням си все още как бях на работа и сестра ми ми звънна за да ми каже благата вест и с изумление ми обясняваше, че това само на мен можело да се случи -да реша да изкачвам Мон Блан и без даже и да си помисля, пътуването да бъде спонсорирано! Приех думите й, като комплимент. :)

Самото пътуване започнахме сериозно да плануваме няма и две седмици от тръгването, тъй като времето е фактор, който в тези райони е много трудно да бъде предсказан. Следяхме прогнозите и набелязахме период от 4 дни, в които времето се очертаваше по-подходящо. Все пак риск от внезапна промяна винаги съществуваше, затова решихме да пътуваме с микробус, което ни осигуряваше гъвкавост и възможност за съобразяване с моментната ситуацията, ако се наложи да останем още ден-два.

Маршрутът беше през Румъния (където на отиване беше доста натоварено), Унгария, Австрия, Германия, Швейцария, Франция. Всички винетки и такси, включени в двете посоки за микробуса нямаха 90 евро.

Датата на тръгване беше 18 август - събота, идеята беше да се пътува уикенд, за да може да се качва през седмицата, когато евентуално би имало и по- малко хора, и повече свободни места по хижите.

На 19 вечерта- рождения ми ден пристигнахме в Шамони и по-точно в Сейнт Жерве, където е гарата на зъбчатата железница, която води до "Nid d'Aigle" , откъдето след няколко часов преход се стига до хижа “Тет Рус” (3167м.). През следващия ден направихме обиколка на Шамони, взехме си екипировка под наем и се качихме с лифта до така наречените Игли - "Aiguille de midi.", на височина 3 842м. Решихме, че е прекрасен начин за аклиматизация.

Ден Втори след пристигането ни сутринта се качихме на зъбчатата железница и поехме нагоре с трамвайчето. Oборудвани, ентусиазирани и решени да изкачим върха. Първата секция на линията за "Tramway du Mont Blanc" е отворена през 1907 година. Разполага с три вагончета, които са кръстени с женски имена, на дъщерите на собственика от 1956 година - "Anne", "Marie" и "Jeanne".

Пътуването не е дълго. От последната спирка започва преходa към хижа "Тет Рус". Вървейки до хижата се разминавахме с доста хора- слизащи и качващи се. Този маршрут се използва и за разходки и не толкова сериозно подготвени хора. Каменист път и не много голям наклон. Хванахме слънчево и топло време, беше приятна разходка с доста почивки и никакво бързане.

По пътя срещнахме един белгиец, който ни поздрави с “Добър ден” на чист български, след което ние започнахме да му задаване някакви въпроси и той се извини на чист английски, че не говори български, но е имал приятелка българка, от Добрич, от която е научил само няколко думи...

От извесно време има места около хижите, които се охраняват от полицаи, ограничаващи алпинисти, нямащи резервация, поради мерки за сигурност. Дори миналият месец за 10 дена бяха спрени всички катерачи, чиито имена не присъстваха в резервациите на двете хижи. Момчето сподели, че смята да тръгне без да има резервация, по-късно от х. "Тет Рус" към "Дом дю Гуте", тъй като след един момент, би било престъпление хижата да не го подслони и заплащайки си 20% повече от редовната цена ще го оставят да пренощува в някое от общите помещения. Това са обаче стратегии, които не всички ги знаеха явно, ние нямахме и идея :)

Продължавахме да вървим и стигайки до хижата попаднахме на две български групички от София. Беше приятно да се заговорим, те вече слизаха от върха и разказваха с една непривидна спокойност и лекота. Аз лично говорейки с тях се надявах да имаме успеха им и през утрешния ден да бъдем също толкова удовлетворени като тях!

снимка х. Тет Рус

Хижа "Тет Рус" се оказа прекрасно местенце, където въпреки липсата на вода човек може да се почувства изключително уютно! Попадайки в хижата може да забравиш, че се намираш в Алпите, защото са успели да пренесат една Хималайска нотка, чрез знаменца - окачени по скалите с будистки надписи, мантри и божества от източната култура. В самата хижа също има много снимки на Непал, събират се дарения, кухнята е "Веган-Friendly" и като цяло местенцето много наподобява планини от другия край на света. :)

Бяхме си резервирали палатки, с което пренощуването ни в хижата доста олекоти разходите. Цената 5 евро на човек се различаваше сравнително от 60 евро за легло в хижата. Взехме палатките и отидохме да се настаним. На палатки съм ходела, но за първи път разпъвам палатка върху камъни, добре че носехме по още едно шалте!

До нас се настаниха момиче и момче, както и майката на момичето, която навършваше своята 60-та годишнина и подобно на моя подарък решила да си подари и тя изкачването на първенеца на Алпите. Тези мили наши съседи бяха също българи и общуването с тях беше изключително приятно.

Следобеда мина в разговори, обсъждания и опознаване на района, както и леко хапване. Към 18:00 часа започна да вали и това продължи до към 20:30 часа. Тогава излязохме от палатките и видяхме зашеметяващият залез. Дидето сподели, че това е най-красивият залез, който е виждала!

Към 22:30 отново заваля, този път по-сериозно, дори го обръщаше на град, на моменти. Това бяха часовете, в които с Дидето стояхме в палатката мълчаливо и се молихме времето да се оправи, тъй като в 2:00 часа сутринта по план трябваше да тръгваме нагоре. При тези условия обаче нямаше как да тръгнем изобщо. Така че до последно нямаше как да бъдем сигурни и просто трябваше търпеливо да изчакаме и да се молим. Спомнихме си, разбира се за всички хора, които са идвали не веднъж и не са успявали да качат върха точно поради лошото време, което - там в планината се променяше за секунди и винаги съществуваше известен риск от изненада. Не знам колко сме спали и колко се въртяхме, със сигурност към полунощ все още валеше! В 1:30 часа хората наоколо започнаха да излизат от палатките, светлинки започнаха да осветяват и лагера се оживи. Дъждът беше спрял. Станахме и ние, тъй като бяхме спали с дрехите за прехода единственото, което трябваше да направим е да сложим челниците, да се преброим и да тръгнем нагоре.

От хижа “Тет Рус” се стига до хижа “Дом дю Гуте”(3817м.), това е един от трудните участъци, представляващ стръмен каменист склон, който изисква и на някои места катерене. Там се намира така наречения “коридор на смъртта”, който е известен с почти постоянния си каменопад. С изключително внимание се преминава, с изчакване един по един за максимална безопасност.

/снимката е от връщането по светло/

И така след около 3 часа се стига до хижа “Дом дю Гуте”, откъдето е най-разумно да се започва изкачвавето попринцип, за да може този участък да се мине максимално спокойно и в деня на самото качване да се пропусне. Тъй като нямаше места - на нас ни се наложи да тръгнем от по-ниската точка- хижа “Тет Рус”.

Не почивахме особено много, водеха ни светлинките от челниците на хора в далечината, тъй като слънцето все още не беше изгряло и това придаде някак интересен нюанс на това изкачване по тъмно!

Стигнахме до старата хижа “Дом дю Гуте”, която вече не функционира, но използвахме металните пейки на терасата й за да обуем котките. От тук се започва монотонно изкачване по снега. Изгревът ни завари там и ни поднесе прекрасните си гледки и спиращи дъха картини, на които вярвам всички ние се наслаждавахме...Вълшебство! ❤️☀️

След около 3-4 часа се стига го заслона “Вало”. В нашия случай заслонът беше в ремонтни дейности и не успя да ни приюти, поради което се наложи да направим почивката си отвън. Разминавахме се с темпото и беше трудно да вървим в група. Ние с Дидето вървяхме по-напред, предпочитахме да се движим повече, тъй като ако се застоявахме започваше да ни става студено. Краката ми, макар с двата чифта чорапи и професионалните обувки - бяха станали лед и тъй като имах допълнителни чифтове ръкавици в раницата реших да предприема нещо.

Чичо Кънчо ми беше дал най-топлите ръкавици от вълна. Не е нужно да споменавам, как вече си търся същите! След 30 минути светът беше различен ! ;)

Заслонът "Вало" беше мястото, където баща ми и чичо Кънчо решиха засега да се откажат и да останат да ни чакат там. Това за мен беше изненадващо и някак ентусиазмът ми поспадна, признавам.. Желанието ми беше свързано с изкачването на върха, но повече с преживяването, което да бъде споделено с баща ми! И сега някак всичко променяше значението си...

Тръгнахме с Дидето и Стоян нагоре. Бавно и славно..

От тук започва вече по-стръмната част и изкачването по ръб, който е открит и ветровит, и краят му не се вижда! Той буквално те отвежда в облаците. Приличаше на нашето "Конче" в Пирин планина, но по-висок и покрит в сняг. Отдолу изглеждаше нещо много сериозно, но започвайки да го качваме някак не се усещаше чак така. Разбира се изисква висока концентрация и внимание, тъй като на моменти пътят ставаше изключително тесен и трябваше да следим преминаващите, да се изчакваме за да има възможност да се разминем.

Красота! Гледките от толкова високо бяха забележителни! В тази част се намира и ръбът "Руш", който е още по-изострен и предизвикателен!

Стоян имаше нужда от по-голяма почивка. До върха ни оставаха още около 3 часа, а прогнозата беше дала възможност за дъжд следобедно време. Като цяло бяхме добре с времето, но все пак риск съществуваше. След около 30-40 минути видяхме в ниското баща ми и чичо Кънчо, които явно бяха решили да продължат. Много се зарадвах и оставихме Стоян да ги изчака, а ние с Дидето продължихме лека по-полека нагоре. Повечето около нас бяха с гидове, вързани с въжета, пикели, каски и всякакъв вид оборудване, в сравнение с тях ние бяхме като тръгнали на разходка по Витоша. Всъщност, долу на "Вало" баща ми ни предложи да вземем едно въже, за всеки случай, но аз му отвърнах, че нямам идея даже как да го вържа, поради тази причина отвърхлих предложението.. (Не, не се гордея и не насърчавам хората да са толкова безотговорни..!)

Стигнахме до една цепнатина и там един гид, който с групата си слизаше надолу ме попита къде ми е въжето, отговорих, че нямам такова, последва въпрос за пикел, отговорът беше същият. Имаше още един въпрос за екипировка и след поредния отрицателен отклик от моя страна човекът хубаво ми се накара и ме пита накъде съм тръгнала? В очите му бяхме най-безотговорните и несериозни, "crazy people" и не пропусна да спомене, че заради такива като нас ставали нещастията. След смръмването ни пожела да успеем да се приберем, ама не беше май много като пожелание.. Може би беше прав, че донякъде подценихме върха, но в действителност за хора като повечето от нас- без опит и специална подготовка, носенето на допълнително оборудване можеше и да ни попречи в изкачването, заради допълнителната тежест.

От височината, дехидратацията и какво ли още не, на Дидето й прилоша, затова решихме да спрем. Тя легна и се разбрахме 20 минути да починем. Не знам как сме изглеждали, но един човек дойде и ни пита дали не сме чакали хеликопера. Любезно отговорих, че просто почиваме..

Дидето позадрема, а аз се запознах с едно момиче от Иран, която качваше върха съвсем самичка. Учител по алпинизъм в свободното време и инженер в работното. Беше качвала Дамаванд (5670м.) - най-високата точка в Иран. Хапнахме малко бадеми, извадих един банан, а тя ме почерпи с ананас, не знам как се беше сетила да вземе за върха точно ананас, но беше идеалната закуско-обяд ! :)

Поканих я да се присъеди към нашата групичка, за да не бъде сама. В този момент до нас дойдоха едни поляци, с които се посмяхме и си направихме шега, как от 3 часа вървим и всеки ни казва, че сме много близо, има- няма час, два до върха, а той все не идваше и не идваше. Явно наистина там, високо загубваш представа за времето..

Дидето взе да се посъвзема и в този момент се появиха баща ми и Стоян. Това беше най-щастливият ми момент до този момент в изкачването. Сякаш в ушите си чух църковното напяване "Аааалелуя" ! :D Бяхме много близо до върха и щяхме да го изкачим заедно ! Чичо Кънчо само беше още под въпрос, тъй като имал колебания за изкачването и изостанал по-назад.

Имахме още около 30-40 минути и закрачихме нагоре. Слънцето се скриваше от време на време зад някой облак и тогава ставаше леко мрачно, но като цяло беше с нас!

И така продължихме по ръба нагоре, заредени и изпълнени с нетърпение.

В някакъв момент падна голяма мъгла, а аз вървях по стъпки на хора, които са минали преди това. Плавно пътят започна да слиза надолу, а стъпките изчезнаха. Върнах се назад, защото реших, че съм объркала пътя, (сякаш има хиляди възможности и досега не сме вървели само по ръба), а Фатима (от Иран) извади устройство за местоположение и се оказа, че съм тръгнала да го подминавам, защото сме на върха! За жалост наистина не се виждаше много, заради мъглата, започна да духа и навява, но ние бяхме толкова щастливи, че нямаше как да не останем малко и да се нарадваме!

Стоян се беше зарекъл, че ще пие бира на върха, която си носеше и няма да описвам удоволствието, което вероятно изпита, когато я отвори и отпи! Дойдоха поляците, които също бяха почерпени с нестандартното питие за връх Мон Блан. :D Правихме снимки и се радвахме, часът беше точно 12:15 на обяд!

Всичко беше чудесно, но трябваше и да слезем, което се оказа също голямо предизвикателство..

Когато говорим за покоряване на върхове качването е основно, но от съществено значение е и връщането. Всъщност то често се оказва по-сериозната задача, в която са се погубвали не един алпинисти.

За мен лично това беше най-критичният момент, признавам си. Изпълнена и с преливащи биохимични реакции в мен, свързани с удовлетворението, опиянена от въздуха и височината, уморена, за тялото ми не е нормално такова натоварване, с безсъние и т.н. Желанието ми за сън беше толкова силно и непреодолимо, че вървях надолу с полуотворени очи и само търсех моменти, в които да легна за малко на снега. Като мечтаех само да ме оставят да си поспя.. Много беше странно това преживяване. Неслучайно използвах "опиянена"... След около час в борби със себе си и ядене на сняг, (тъй като още в началото на изкачването бутилката ми с вода падна и почти цялата се разля - отдавна не бях пила вода) силите се върнаха и продължих с внимание и концентрация .:)

В 20:00 часа успяхме да усетим лекотата след свалянето на раниците от гърбовете пред палатките си, а с тях и лекотата, която настъпва след преодоляване на трудност, след осъществяването на поредната мечта, с която вярата във възможностите става по-силна и се опитва да си проправи път в мирогледа. J Така удовлетворени и доволни благодарихме искрено на Върхът, който се остави да бъде покорен и поехме по обратния път към дома...