от КОМ до ЕМИНЕ /2017

И така, Ком-Емине или просто едно прибиране пеша...

За всички, които смятат, че това е предизвикателство за тялото и физическите възможности, всъщност Ком-Емине е предизвикателство преди всичко за ума на човека...

Началото на нашия преход беше отбелязан на 1-ви Август, когато пристигнахме в хижа Ком. Беше късен следобед към 17:00 часа и нашата групичка ентусиасти реши да изкачи връх Ком веднага, като загрявка за да можем на другия ден да тръгнем директно към Петрохан. Изкачихме го с бодра крачка, ведри разговори и нетърпение, с което отбелязахме началото на нашето пътешествие. Горе ни чакаше вятър, който се опита да обрули всички наши мисли, пречиствайки съзнанието ни и подготвяйки ни за дните, които предстояха. Бяхме 6 човека, плюс Валката, който ни доведе от София и когото успяхме да запалим, непредсказуемо да изкачи прекрасния връх с нас. Записахме имената в тетрадката си горе и отпихме жадно първите глъдки въздух от така мечтаното приключение. 

 Върнахме се в хижата и седнахме да вечеряме. Още не можехме да си представим какво точно ни предстои и бяхме изпълнени с наивни, сякаш по детски представи. Решихме да позвъним на хижа Петрохан да предупредим, че на следващия ден смятаме да наминем за обяд, та да ни имат предвид и ако е възможно да ни нагостят. За наша изненада хижарят беше крайно разочарован, че няма да останем с преспиване и когато разбра, че става въпрос само за обяд без да се обяснява ни затвори телефона с “добри” пожелания.  Хвана ме леко неподготвена, защото за мен Хижарят е образ свързан с гостоприемство, отзивчивост и топлина. Та какво стана с приказката: “Хижа пътешественик не остава навън!” ? Може би не я беше чувал или без да се съобразим позвънихме прекалено късно... Хижарят леко фъфлеше, не можах да преценя дали си говори попринцип така или просто беше подпийнал по древна българска традиция на хижарите... Както и да, може би наистина просто не беше възпитано да му звъним в 20:00 часа или нещо го беше ядосало предварително. Така и няма да разберем, може би не е и толкова важно.. Хапнахме си доволно, поговорихме за бъдещото приключение и без да се бавим много си легнахме за да сме свежи и да се подготвим за следващият ден. Валката си тръгна.

Слънцето изгря, а с него и ние. Нарамихме раниците и поехме към Петрохан. Там бяхме, както планувахме по обяд и отседнахме в едно крайпътно заведение, което ни нагости със салатки и други готвени ястия. Доволни и с нови сили продължихме. Минахме през чешмата близо до хижата, където хората ни се радваха, пуснаха ни да си налеем вода за пътя и споделиха една, две истории за прехода, някои с не много позитивен край, което контрастираше на аматьорския ни ентусиазъм, но това е друга тема.. Упътиха ни и по живо, по здраво продължихме. Сисито започна да изостава стабилно от групата и стана ясно, че ако оставаме да я чакаме няма да успеем да направим прехода по план за дните, които си бяхме определили. Затова се разбрахме да караме с нашето темпо и тя да ни настига, като държим връзка по пътя. Тя беше много смела девойка, която няколко седмици по-рано беше тръгнала да прави Ком-Емине сама, поради различни фактори се беше отказала на третият ден от прехода, но мечтата й не бе изгаснала. Няколко седмици след това видяла в интернет нашата групичка и плана, който си бяхме начертали, та решила да си даде втори шанс и да се присъеди към нас. Изключително юнашки дух и много упорита, за което смятам всички й се възхищавахме..

След почти 12 часа вървене стигнахме до старата хижа “Пробойница”, която отдавна не е функционираща. Пред нея тече рекичка и има прекрасна полянка за палатки. Преходът този ден не беше особено труден, на места се губи маркировката и имахме обърквания, но пък горските пътечки, през които вървяхме бяха като от приказка и беше изключително приятно. Настанихме се удобно, поизпрахме се, а два часа по-късно пристигна и нашето ново приятелче от София.  Хапнахме и изморени легнахме. На другия ден станахме отново с изгрева и в 6:30 вече бяхме с обувките и багажа на гърба, вървейки към Лакатник. Държахме доста добро темпо, ведри и отпочинали, времето беше приятно, имаше и доста горички, през които минавахме, където беше прохладно. Стигнахме гара Лакатник, а след нея огромния и тежък баир за изкачване, (не стига, че баирът беше един от най-тежките, ами и слънцето не спираше да грее силно, като ни изморяваше още повече) няколко часа по-късно стигнахме и до село Лакатник. Оказа се, че селото е било горе във високото, но когато са направили гарата, по-голяма част от хората са се преместили или са си построили и къщи там. Цялото село беше опустяло, имаше погребение и сякаш всички бяха там. Ние бяхме вече гладни и решихме, че ще останем да изчакаме за да си напазарим от единствения магазин, който намерихме като се и запасим за вечерта, тъй като смятахме да прекараме нощта на палатки някъде по пътя. След около 40 минути жената, която продаваше в магазина се появи, беше изключително мила и ни обслужи любезно. Магазинът беше добре зареден и успяхме да си набавим необходимите провизии. След още един час вървене през горички, вече ранен следобед стигнахме и хижа “Тръстенея”, която се оказа райска малинова плантация. Доколкото видях - хижата беше в добро състояние, хижарката мила жена, предлагаща на гостите малиново вино, както и да си понаберат малко малини и да дегустират чудния им вкус. На мен в този момент не ми беше до тях обаче, тъй като Влади реши да се откаже. Преходът до тук беше оставил отпечатък по краката му, появиха му се пришки, рани, мехури и чувстваше, че няма да успее да продължи. След моето предложение да останем в хижата и на другият ден да продължим, той отказа решително, беше загубил желанието си за Ком-Емине и ме насърчи да продължа сама. И моето желание за момент започна да се колебае, трябваше бързо да взема решение, което за момента ми се струваше изключително трудно! От разстояние на времето сега ми изглежда преувеличено всичко, което изпитах там и тогава, първо защото това беше предимно моя мечта, с която успях егоистично да  го ангажирам, а той до голяма степен реши да ми угоди, без да има друга вътрешна мотивация. След тормоза, който му наложих, всъщност две седмици да го лиша от моето присъствие може би щеше да е прекрасна почивка от безкрайно лудите ми идеи, в които трудно намирам участници.. И така, реших да продължа..

В хижата имаше и друга групичка от София, млади момичета, едно момче и едно куче (което се оказа, че ги следвало от Петрохан), те също разпускаха и тръгнаха малко след нашето пристигане. След леко емоционален момент и сополи, тръгнах с групата и продължих напред към горите след хижата, оставяйки моят човек. На трака видяхме няколко чешми и решихме, да пренощуваме на една от тях. Настигнахме групата от “Тръстенея”, които почиваха и ги подминахме, устремени към първата чешма, която се оказа пресъхнала. Продължихме към втората, за наша изненада и от нея не течеше вода. Наложи се да продължим, а минаваше вече 16:30 часа, умората и жаждата си казаха думата и объркахме пътя, не се отклонихме много, но в такъв момент всеки километър, особено в края на деня се оказва тежко предизвикателство. Стигнахме до последната чешма, от която съвсем леко прокапваше. В първия момент си помислихме, че и тя е пресъхнала, тъй  като самият чучур беше в скалата и не се виждаше добре. Отчаяни докато се чудехме какво ще правим, тъй като никой нямаше вече вода Нушито се завъртя до скалата и видя, че дори и капка по капка, все пак имаше шанс да си напълним бутилките. Наложи се да останем по-дълго, тъй като едно шише се пълнеше за близо 6-7 минути, но това не ни притесни, бяхме щастливи за откритото съкровище и се замислихме как се променя човек при такива обстоятелства и как става, ама мнооогооооо и иситнски благодарен за неща, за които преди това е смятал за даденост, даже не става дума –ВОДАТА.

Групичката от София, които срещнахме в хижата ни настигна и сподели, че смята да продължи до хижа “Лескова”, която не работела в момента, но били говорили с хижаря, който бил изключително любезен и ги поканил въпреки неговото отсъствие. Хижарят оставил отключена хижата за да приюти нуждаещите, а чешмата в двора можела да освежи и отмори всеки пътешественик. Ние нямахме намерение да стигаме до Лескова, но ентусиазмът на младите ни въодушеви и всички изпитахме порив и желание да достигнем това убежище, на само 4 часа вървене. Оставихме ги да починат и да се заредят с вода, а ние поемехме с нови сили, към новата ни импровизирана цел –хижа “Лескова”, което щеше да ни даде ден преднина от нашия график. Започна да се стъмва, а ние да изпитваме отново умора, желанието ни да стигнем до хижата се увеличаваше все повече и повече и на моменти беше като мираж. Вървенето се превърна в медитация и това беше особено състояние, до което се потапяхме и през останалите дни. Най- накрая се качихме се на една поляна, от която се виждаше София, която подминавахме в далечина и оставаше назад. Луната се издигаше и осветяваше дивите прасета и конете, които срещнахме по пътя. 

Беше уникално красиво, въпреки умората романтичният пейзаж внасяше едно топло усещане, вярвам във всички..но ние нямахме сили да говорим помежду си и да споделяме..всеки потънал просто вървеше.. Безкрайната поляна, светлинките от далечния град, животните, ясната луна, а ние вървим ли вървим.. 

Стигнахме до огромно пространство с ограда, по която течеше ток, не видяхме животните, които беше приютила, тъй като вече беше доста тъмно и се движихме с два челника, които успяваха да осветят само следващите ни няколко стъпки. Влязохме в оградената територия, тъй като трябваше да я прекосим за пряко и тук вече се омълчахме, шегите бяха приключили, вървяхме механично сякаш и наум се молихме да стигнем по-скоро! Намерихме една дупка под оградата в другия край, метнахме раниците отгоре и се промушихме отдолу, внимавайки. С последни сили и огромно нетърпение пристигнахме в хижата в 21:50 часа. Бяхме на предела си, хижата наистина беше отключена и успяхме да се настаним в една от стаите. Нямаше ток, никакви допълнителни екстри, но ние бяхме безкрайно щастливи, че сме стигнали, че имаме покрив над главите си, както и студена вода от чешмата вън. Днескашния ден ми се струваше изключително дълъг, наситен с емоции и много, ама много вървене! Отидохме с Нушито до чешмата да пробваме да се изкъпем. Водата беше ледена, но след това ледено преживяване тялото ми доста се освежи, а с него и умът ми сякаш се подреди и успокои. Прибрахме се в хижата, хапнахме каквото имаме - кроасани, ядки и заспахме след геройския ден, отново без много приказки.  Новите ни приятели не успяха да стигнат до нас и явно бяха останали да пренощуват някъде по пътя. И пак нищо случайно, явно трябваше да бъде нашата среща, за да ни дадат на нас посока и да вземем решение къде да пренощуваме. На другият ден решихме единодушно да не си правим повече такива експерименти и вървене до толкова късно. Моите крака бяха целите в мазоли и пришки, останалите също чувстваха неразположения. Най-доброто нещо за пришки, което може да направи човек е да ги “оперира”. С игла и конец да  прободе мъртвата кожа и да направи дренаж, чрез който раната да може да заздравее по-бързо. 

Моите пришки обаче бяха вече обелени и бяха станали директно на отворени рани, което може би не беше много зле, тъй като започнаха да хващат коричка и да се възстановяват също, без да се налага да ги пробивам. Километрите, които бяхме изминали бяха около 50, затова за следващият ден си бяхме набелязали като цел Витиня, която беше само на около 36км. и щяхме да пристигнем по светло. Пътят до Витиня не представляваше особена трудност, имаше леки изкачвания, чешми и местенца за отдих, така че към 18:00 часа вече бяхме при тираджиите на Витиня. Търсейки къде да разпънем палатките се озовахме до “Туристическа спалня – Витиня”, която изглеждаше затворена, но пък предлагаше скромна полянка и чешма отпред. Решихме въпреки шумът от близкия път да останем там заради водата. Изведнъж се появи някакъв човек, който работеше в ловното дружество в съседство и ни предложи да ни отвори фургона- представляващ спалнята и да се настаним за скромните 7лв. Вътре имаше няколко спални, но това, което ни грабна най-много беше банята и пералнята.. Използвахме ги и двете, и бяхме най-щастливите хора на света :D Починахме добре, хапнахме и легнахме за да се подготвим за следващият ден.         Ден 4ти – Витиня – Кашана. Преходът започна отново в 6:30. В началото вървяхме по асфалтовия път на прохода, после през горичката по оградата на ловното дружество, както и на някаква военна база.

Пътят на моменти нямаше маркировка, добре че Гено имаше една програма на телефона си “ORUX”, която препоръчваме горещо на всички, решили да правят този или някой друг преход! С нея следяхме постоянно местонахождението си и маршрута. Реално нямахме нужда от маркировка, защото програмата ни локализираше постоянно и виждахме всяко отклонение от трака. 

 Направихме си почивка като минахме през хижа “Чавдар”, където предварително се бяхме разбрали с хижаря да ни чака по обяд да се нагостим. Когато стигнахме -хижата беше пълна, тъй като се оказа, че имало възстановка. Та пристигнахме години назад във времето и се заобградихме в революционна атмосфера на пушки, народни носии и весело настроение. Хижарят вече ни чакаше и приготвяше миш - маш. Странна птица беше, но много ни допадна и останахме с прекрасни впечатления от хижата и гостоприемството му. Там срещнахме един човек, който беше много любезен и ни предложи, когато пристигнем в хижа “Кашана” да ни закара да си напазарим до близкото градче, тъй като имахме нужда от някои неща от аптеката. Съгласихме се, той имаше някаква работа и щяхме горе долу по едно и също време да пристигнем в хижата - ние пеша, а той с автомобил. В последствие, буквално от никъде няколко часа по-късно се появи с автомобила си и ни настигна на една огромна поляна, на която похапвахме сладко боровинки и се наслаждавахме на необятната природа около нас. Сподели, че планът му се е променил и по-рано ще слиза към града, та ако желаем да ни закара директно - ние му отказахме разбира се, тъй като желаехме да останем девствени Ком-еминийци и да вървим само пеша! Щяхме да стигнем до хижата пък после щяхме да мислим как да се придвижим и до някой магазин.

Такива аптечки имаше на доста места по прехода.Чудесна подкрепа и идея!

Изморени стигнахме до Кашана към 17:00 часа, където срещнахме изключително гостоприемен и любезен хижар. Помолихме го да закара един от нас до близкото селце, от което да си напазарим неща, от които щяхме да имаме нужда за следващия ден, когато имахме идея да стигнем до Планински извори и да пренощуваме там на палатки. Хижарят ме откара до град Златица, както и до Етрополе, които бяха на няма и 20км.

В сладки приказки и разкази премина следващият час и аз успях да набавя всичко от списъка ни. Върнах се в хижата, където банята ме зовеше и се настаних в едната стая. Отидохме да вечеряме вкусна леща и свежа салатка. Хижарят ни нагости с домашна ракия – Тошко беше много щастлив! Накара ни да се почувстваме като специални гости. Часовникът беше развален в столовата и ни заблуди, че е 22:30, което си беше късно, но в приятната компания на хижаря и на другите гости времето летеше и решихме да го прескочим като фактор, само че в действителност се оказа, че минаваше 23:30 часа.. легнахме си и на сутринта в 6:30 ни чакаше закуска, чай и кафе определено направени с внимание. Когато отворихме въпроса за плащането хижарят ни каза: “Ако сте доволни и сте се наспали добре, нощувката е 10 лева, ако не сте доволни може да коментираме цената”. Какви коментари, дори не ни поиска пари за транспортирането до близките градчета, оставихме му разбира се повече, бяхме очаровани от този изключително внимателен и мил човек, който посреща гостите си с отворено сърце и дарява всички с уют и благи думи! Много съм впечатлена, истински го заобичахме и смятам, че всеки един от нас би се върнал там. (За жалост година по-късно хижата вече се стопанисва от други хора, но се надявам, че са наследили неговото гостоприемство.)

Поехме след закуска към Планински извори. Имаше опция да отидем до хижата “Момина поляна”, но тя беше в ниското и решихме да си спестим едно качване от 2-3 часа и допълнително слизане, да си останем високо и да се движим по билото. След “Кашана” имаше доста качване и преходът в началото не беше много лесен. Близо до първата чешма, която намерихме имаше много хубава беседка, с барбекю и поставка за телевизор ! :D  Бавно и полека стигнахме  изоставената хижа на Планински извори. Поляна пълна  с кончета, идващи до нас с любопитство ни разглеждаха и прекрасна чешма с 5 чучура, на които бе и кръстена.  Пристигнахме сравнително рано, та имаше време да си разпънем палатките, да си починем добре, да се поизперем и изкъпем. Романтично къпане беше... Огромната поляна, коне навсякъде, с които трябваше да се изчакваме за ред и ти се къпеш в студената вода гол, в необятно пространство. Имахме си и пазач - много сладко куче, което цяла вечер спа до палатките, а когато се събудихме беше довело и приятели та си имахме цели 4 домакина, които ни изпратиха сутринта почти до върха. 

Поехме към Вежен. Един от най-красивите върхове на Стара планина. Там Гено срещна стари приятели и си направихме прекрасна случайна среща. Тръгнахме надолу към хижа “Ехо”, като се разделихме с Гено, той пое директно към Беклемето, където щеше да дойде жена му да ни достави някои неща, както и да ни освободи от багаж, който сметнахме за излишен и тя щеше да вземе. Аз лично рискувах планинските си обувки и реших, че няма смисъл да ми тежат след като ходех само и единствено с планинските си сандали, та реших да експериментирам и дори малко безрасъдно да се отърва от тях, изпитвайки късмета си с надеждата да не вали и да покоря остатъка от прехода със сандали от Декатлон за 40лв. J (една от най-добрите идеи в живота ми!) В хижа “Ехо” ни посрещна леко напрегнатата хижарка, която явно беше натоварена от многото посетители и гости, които очакваше, но ние не й се разсърдихме и оценихме вкусната леща и гъбена супа, с които ни нагости. Оказа се, че навремето баща ми е участвал в строежа на хижата, та имаше приятна нотка на принадлежност.. Поехме с нови сили към хижа “Козя стена”.  Пътят до нея беше стръмен и имаше участъци, които бяха малко опасни, но успяхме да се доберем до красивата хижа на ръба на скалата. Изглеждаше като къща от приказките в тайнствена гора, сред необятно пространство и неописуема планинска красота. Хапвахме боровинки по пътя, срещнахме змии и ни предупредиха за мечки в района, с които обаче не успяхме да се запознаем, може би за щастие :). Хижата беше много уютна, хижарите гостоприемни и мили. Имаше и гости, с които успяхме да завържем сладки приказки и си прекарахме чудесно. Понеже се бяхме обадили предварително ни бяха оставили няколко порции боб, зеленчукова супа, както и ориз със зеленчуци. Един от гостите ни хареса за компания и се присъедини към нашата скромна групичка и ни почерпи с краставичка, лук и още някакви вкусотийки, които си носеше от дома.  След като му разказахме как тече нашето приключение и какъв е планът ни за следващите дни, сякаш леко го раздразнихме и започна да ни порицава като родител, който се притеснява за децата си. Напомни ни, че няма да сме вечно млади и, че не сме безсмъртни. Много зор сме си били давали и сме се товарили излишно, нямало да издържим до края ако продължаваме така без почивка. Започна да ни разказва исторически факти, свързани с местата по маршрута и се долови явна раздраза как не сме компетентни и се състезаваме с времето и физическите си способности вместо  да надникнем в историята на местата, които посещаваме и преминаваме. В нас събуди раздраза също, може би защото донякъде беше прав...

Като неудобство на хижата беше това, че нямаше баня, но пък успяхме да измолим за един леген и със студената вода по един се наредихме в тоалетната да се изкъпем и поизперем. Баня нямаше, но пък каква Библиотека!!! Изключително уютна, с удобни кресла и разнообразие от книги, уют все едно се чувстваш у дома. На мен лично много ми хареса хижата и наистина се чувствах много добре там. Нямахме много време да й се насладим, но пък починахме добре и на сутринта тръгнахме към Беклемето, където трябваше да настигнем Гено, който ни очакваше с Диня и баничка за закуска :D  Тук от идващите туристи чухме слуха за мечка с малко мече, които били видени по-рано и вървяхме с доста наострени уши. Макар че доброто ни настроение струеше и често си запявахме или пък тананикахме и пригласяхме към mp3- ката на Тошко. J

Вървяхме около час и половина и стигнахме до нашия другар. Закусихме и потеглихме към “Орлово гнездо”. 

До заслонът се стига и с автомобил, малък, но много приятен. С ресторант и чисти, приветливи стаи.  Взехме въздух и продължихме към хижа “Дерменка”, където планувахме да обядваме. 

Хижата е в добро състояние, хапнахме доволно поговорихме си с хижарят, който до скоро е стопанисвал “Добрила”, където щяхме да пренощуваме и си пролича носталгията му по старата хижа. Времето захладя, но след още няма и 3 часа бяхме на “Добрила”.  Хижата изглежда доста добре, има си баня, топла вода, стаите са чисти. Отделно до сградата има и хотелска част. Цените за нощувките са нормални, храната ми се видя малко по-скъпа от местата досега. За шопска салата и пържени картофи със сирене платих 8 лв. В момента, в който се настанихме заваля порой, гръмотевици, небето за секунди затъмня. Огромен късмет изкарахме, че вече бяхме на топло и не успя да ни завали, докато вървяхме! Молихме се утре да не вали и да продължим прехода си по план. След 2-3 часа времето се успокои. Докато правихме опити да се свържем с хижа “Тъжа”, където щяхме да спим на другия ден до нас дойде мъж, който ни помоли да запазим място и за него. Това беше Камен от Варна, много приятен мъж, любител на планинските приключения. Поканихме го на нашата маса и завързахме приятен разговор, дори се разбрахме да си правим компания през следващия ден. Готови за нови приключения на фона на интересни  разговори за наука, живота и съзнанието, в 7 часа вече катерихме Амбарица. Беше хладно и влажно, но ние устремено вървяхме нагоре. Горе си направихме  няколко снимки в малката къщурка и продължихме към връх Купена. 

На места имаше лека мъгла, но все пак успяхме да се насладим на приказни гледки. Стигнахме до въжетата. 

Камъните бяха хлъзгави и на моменти се налагаше да спираме за секунди да обмислим къде и как да стъпим, изграждайки стратегия за преминаване, тъй като с тежки раници на гърба някои места си бяха истинско предизвикателство. Това беше може би един от най-живописните ни дни, от гледна точка на гледки и прекрасни пейзажи. 

Компанията на Камен също внесе доста свежест в компанията и разговорите с него наистина бяха удоволствие. Лека по полека стигахме заслон “Ботев”. Хапнахме по един боб и започнахме да се стягаме за връх  “Ботев”. Нушито имаше болки в колената и беше готова да се откаже от качването на върха, но не успяхме да й организираме транспорт, та нямаше избор и трябваше да изкачи и “Ботев”. Нарекохме го “Мълчаливият Ботев” Изкачихме го за около 40 минути, в които никой не обели една дума. Вече изморени нямахме търпение да стигнем до хижата. На върха се запознахме с едни младежи от Русе, докато правех реклама на сандалите си, с които успях да мина деня, едно от момчетата каза, че работи в Декатлон и много се зарадва на рекламата, която спретнах :D  Пихме по един чай. Направили са на върха заслон, много приятен, функциониращ от март тази година (2017) има място за спане, има и храна, идеален вариант за някой, на когото би му се наложило да остане за пренощуване или почивка. Започнахме да слизаме, наляхме вода от близката чешма и продължихме към хижа “Тъжа”.  От много далеч я виждахме по пътя, но това беше само да ни заблуди на уж колко близко разстояние се намира, все не идваше и не успявахме да я стигнем.. Накрая пред един баир, тя се простираше горе и с последни сили се добрахме до нея. Хижарите ни посрещнаха любезно. Хижата не е в много добро състояние, но пък сърцатите и отзивчиви хижари направиха всичко възможно да се чувстваме комфортно! Изключително приятелски настроени и много мили!  В хижата имаше голяма група, която вечерта празнува с песни и танци, ние обаче като аматьори планинари си легнахме рано, защото се нуждаехме от почивка. Няма и 21:30  часа вече бяхме в леглата. Сутринта закусихме, пихме по един чай или кафе, с прегръдки и благопожелания се разделихме с хижарите.

Поехме към Бузлуджа - преход, който подценихме и не успяхме да си организираме добре времето. Отне ни повече от 12 часа във вървене и завърши с отпадането на още двама спътници. Тръгнахме като на шега, разделихме се с Камен, който отиваше към Априлци за да се прибере. Пристигнахме в хижа “Мазалат”, където изпихме по един чай и продължихме. Хижата изглеждаше доста добре поддържана и хижарят беше много мил. 

Поехме нататък, където изненадващо попаднахме на хижа, която не бяхме видяли на картата “Партизантска среща”. Много хубава, с лесен достъп. Прекрасен ресторант с разнообразно меню, което ни изкуши и там направихме голяма почивка за обяд. След обилен обяд поехме към “Узана”, по пътя обаче Тошко започна да изпитва силен дискомфорт от обувките си. Стигайки “Узана” се превърза и се опита да закърпи положението на краката си. Бяхме изостанали с графика за деня, а имахме още поне 3-4 часа до Бузлуджа. Без да го мислим не се застояхме в “Узана” а продължихме. Този ден минахме над 45км. с тежки преходи и денивилации, които изпиха силите ни. В 21:40 часа пристигнахме уморени в хижа “Бузлуджа”, в която не бяхме запазили места, тъй като не успяхме да намерим коректен номер. Тя е първата хижа, по пътя и в интернет може да я намерите като малка Бузлуджа, тъй като има и нова, и стара, и хотел със същото име, не бяхме много наясно кое какво е, но в крайна сметка като светлина в тунела вървейки с последни сили видяхме лампите на хижата и поехме към нея с надежда. Това беше мястото, където  Тошко и Нушито решиха да се откажат и да завършат предизвикателството си Ком-Емине. Нушито започна да я втриса и сякаш за секунди се разболя, за Тошко не беше също леко.. Решихме да изчакаме до сутринта и да не прибързват с решението си. Но когато на сутринта се събудихме те бяха още по-непоколебими. (Следващата година обаче Тошко взе реванш и направи прехода с лекота J) 

И така останахме само двамата с Гено. Продължихме към “Грамадлива”. Този ден също не беше лек и кратък. По пътя минахме през старата хижа “Българка”, която изглеждаше много хубава, за жалост от години нефунцкионираща. Там се спряхме да разгледаме маршрута и се запознахме с един човек, който с вълнение ни разпитваше за поетото приключение. Предложи ни да ни закара до някъде, но ние все още държахме на “девствеността си” и не искахме и да чуем за транспорт. Видяхме по пътя и едно местенце, което много ни разсмя до една чешма, където някои си беше направил труда да занесе телевизор, явно с идеята ком-еминийците да не остават без източници на информация :D

Успяхме да се доберем по светло в хижата, където ни посрещна светещ от добрина и гостоприемство Бай Марин. Оказа се, че сме се объркали и хижа “Грамадлива” всъщнсост не работи, но пък ски база ”Грамадлива” която е в непосредствена близост и с чиито стопанин бяхме говорили и предупредили за пристигането ни си функционираше. Хижарят се беше подготвил с изненада сладолед за добре дошли, страхотен домашен сок от бъз и много мило отношение!  След като се изкъпах и починах, слязох долу за вечеря. Бяхме само тримата, опънахме си една софра отвън под звездите. Добрият домакин почерпи Гено с ракия, мен с ореховка- леко, както той го нарече женско питие, като ликьор. Беше направил салата, картофи, супа, скара и нещо, което за първи път опитвах – заготовка за таратор. Всичко, което има в един таратор, но без мляко. Много свежо и вкусно! Трябва да го пробвате ! От сладки приказки не искахме да ставаме от масата, а вече наближаваше 22:00 часа. Прекрасен домакин, който спечели сърцата ни, като хижарят от “Кашана”.  Притежават някаква магия тези хора, с истинското си отношение и лекота. Тази вечер направих заключението, че   по-скромните хижи внасяха повече уют във всеки един от нас. Там хижарите са работливи и отзивчиви, лягат късно, стават рано и винаги са усмихнати, доволни и ни карат да се чувстваме като най-специални гости, или като у дома си. Отношението и топлината изцяло запълваха дупките по стените и заглушаваха скърцащите звуци и неизмазаните тавани. Цените бяха срамно ниски, а тези скромни хора ни напомняха за истинските неща в живота и ценните човешки взаимоотношения! Гозбите като на баба, направени с любов! Докато по-големите и направени хижи лъхаха на комерсиалност. Хижарите с досада ни посрещаха, не че сме висши особи, но дори и със запалени камини, хижите бяха студени и не успяваха да предразположат своите гости.

И така на сутринта Бай Марин ни чакаше с кафе и вафли. А когато исках да се разплатя той ми поиска само 8 лв. - за спането. За храната не искаше да му плащам, тъй като според него бяхме истински планинари и искаше да ни почерпи. Разбира се оставих му пари и за храната, този човек заслужаваше толкова много..!  Препоръчвам искрено, ако пътят ви минава от там да го нагостите и да му пратите поздрави от Варна! А ако го няма, то ще остави хижата си отключена, със зареден хладилник и всичко, което може да се сетите в него. Ако е имал време ще е сготвил и ястие, което да ви чака на печката, направено с внимание и любов, защото такъв е духът на планината!  И никой не може да бъде оставен без подслон и с празен стомах! Бай Марин и неговата ски база е истински спасител за хората в планината. Обещахме на Бай Марин да му пратим снимка при завършването си на маршрута, сподели, че преди си водил статистика за успешно завършилите маршрута. Според него от организираните групи, които не ходят с багаж или с много малко - над 80% завършват, но те имат и транспорт и са обгрижвани през цялото време. От групите, които обаче самостоятелно решават и се организират, както бяхме ние само 25% завършвали маршрута. Тъй като тежките раници и условията, които понякога ги хващат неподготвени си казват думата. И така поехме към хижа “Чумерна”.  На мен нещо ми се обади единият крак над глезена, пристегнах го с материали от “Караивановото хорище”- заслон, който е в много добро състояние, със заредена аптечка, та дори  и някакви сухи неща за хапване оставени на разположение от минаващи.

Има си и каминка да направи топла атмосфера и като цяло е чудесно място, ако се чудите къде по пътя да останете. По пътя намерих една карта, направена от някой преминал преди нас по маршрута, много интересна, не много подробна, но явно за някой служеше като ориентир. Оставих я в "Караивановото хорище", да накарам някой да се усмихне, точно както и аз, когато я намерих J

Баща ми се беше обадил да ни запази места в хижа “Чумерна” , изпратил беше маратонките ми (защото макар да минах вече средата на прехода реших, че е прекалено рисковано да съм само с един чифт обувки и то сандали), неща за хапване като ядки, сушени плодове, шоколади и нещо, за което нямахме търпение - ДИНЯ J В планината определено ти липсват плодовете и свежите зеленчуци. Да, берем си по пътя малинки, къпинки и боровинки, но с динята си настъпваше малък празник!  Тук с Гено започнаха някои наши трудни моменти. Аз имах желание да напреднем с времето, той не беше особено сигурен. На сутринта поехме към Вратник, но прехода го направихме само за 4 часа. Аз настоях да продължим още малко, като имах идея дори да стигнем до Котел, той беше крайно негативно настроен, тъй като над 50км. за деня му се струваха прекалено много. И така стигнахме до изворите на Камчия, след още 2 часа, където той искаше да пренощуваме, но успях да го убедя да продължим още малко, до разклонът на село Нейково, където евентуално трябваше да има вода и път, както ни беше казано от хората, които си правеха пикник на полянката до чешмата на изворите на Камчия. Трябваше ни път, защото имахме уговорка с Влади, който щеше да дойде да ни види, разведри и донесе това онова.  След още 4 часа стигнахме до... “Мандра”. С високите вишки, които обаче бяха заключени, беше доста ветровито, но явно трябваше да разпъваме палатки. И така Влади се затрудни малко с пътя, тъй като не беше първокласен, но успя да дойде и определено да потуши страстите и емоциите между нас, които ни бяха обвзели ..отразини се доста освежаващо, само няколко часа по-рано имахме сериозни афектни разногласия, изключитело глупави разбира се, поради нагласите ни относно маршрута, които се разминаваха... (Истината е, че имаше ситуации, в които многото вървене, изолацията, условията и нетипичната среда, това, че бяхме двама напълно непознати, тъй като Гено се свърза с Тошко по интернет и се запознахме буквално дни преди началото на прехода..всичко това оказа въздействие на нашите умове и на моменти поне аз така го усетих се изостряхме - беше интересно да се наблюдава, когато успявахме да не се ангажираме с това, чисто като процес и емоции, които извират от нас..) В крайна сметка, хапнахме диня на крак, картофки и зелен боб, сготвени от грижовната ми майка и без да чакаме дъжда се настанихме на спим.  Тъй като Влади предложи и на утрешния ден да ни бъде съпорт бързо взехме решение да отидем някъде отново с достъп за кола. Котел беше само на 5 часа път, затова решихме, че може да му оставим част от багажа си и да продължим до Върбишкия проход, което за мен беше идеален вариант, тъй като щяхме да вземем цял ден преднина от предварителния разчет на графика. И така заредени с нови сили и вече в добри отношения на сутринта с Гено потеглихме към Котел. След 4 часа бяхме там, а Влади ни чакаше в една пицария по пътя, където обядвахме заедно. След това продължихме към Върбишкия проход, където имахме уговорка към 19:30 часа да ни вземе и да отидем до близката хижа- “Върбишки проход”.  След Котел имаше участък, който не беше добре маркиран и имахме малко забавяне, тъй като нямаше пътека, трудно проходими места и не бяхме сигурни откъде трябва да се мине. Нагазихме до уши, в  животински изпражнения от близки ферми и това внесе неукротим смях и веселба.  Чувствахме се като на спа, само дето не се мацахме с кал.. Продължихме миришещи и кафяви, но и за миг не загубихме настроението си.

Не знам защото бяхме “по-леки”, или имаше някакви неточности в нашия план във връзка с километри и часове, но успяхме да стигнем до прохода в 17:30 часа. Идеята ни да стигнем този ден до Върбишкия проход беше много добра, защото хем стигнахме по светло, хем си направихме 11 часа преход за деня и не бяхме толкова капнали. В хижата нямаше обхват, но пък имаше интернет, хижарката беше много мила и грижовна. Момчетата ядоха патешка супа, за която се говореше във всеки форум, успяха и те да я похвалят, аз си хапнах останалите неща от предната вечер и легнахме доволни в хубавата хижа.

Следващият ден – ден 14 целта ни беше – Рижки проход. Тук Влади отново прояви желание да се включи за последно и да ни чака вечерта на прохода. Преходът започна нормално, нямаше много качвания и си мислехме, че ще бъде като вчерашния ден. Първите часа вървяхме по една пътека в гората, където имаше постоянно малки мушички, които ни се лепяха по лицата и бяха леко досадни, влизаха в очите ни, устите ни и постоянно се блъскаха  в лицата ни.  По пътя имаше чешми и нямаше момент, в който да се притесняваме за водата. Повечето чешми в този район бяха направени в памет на починали хора, направи ми впечатление, че имената бяха турски, предполагам защото преминавахме през райони в близост със села, в които имаше предимно турци. Замислих се колко прекрасен начин да почетеш паметта на някого, правейки нещо полезно, създавайки нещо в помощ на останалите. Обикновено като аналог мисля всички сме срещали по пътищата каменни плочи в памет на някого, който е починал на мястото и има места, където такива плочи има повече от пътни знаци. Не забелязвам по някакъв начин да въздействат на колите да карат по-бавно или внимателно и честно казано уважавам и се прекланям пред обичта и тежката липса, която хората изпитват, но не виждам особен смисъл, в сравнение с изграждането на чешма или нещо полезно, което вместо да се опитваш да игнорираш и да внася едно неприятно усещане да бъде в полза, да утоли жажда, да краси, да се свързва с името на починалия, но като нещо добро, което да остане след него и на което хората да се радват.
Към обяд, стигнахме до “Голямата поляна”- ливада, където имаше маркировка за “Ужасът на Риш” това е преход около 15км., който бе наречен така заради непроходимостта на места предполагам. 

Ние решихме, че нищо не може вече да ни сплаши и смело тръгнахме към този Ужас. Често казано имаше някои неприятни моменти, но в сравнение с това вчера до Котел, не беше толкова страшно. Имаше няколко сериозни качвания и трънаци, но почти през цялото време маркировката беше видима и имаше отъпкани пътеки. Да, отне ни малко повече време и може би за групи, които са първи за сезона наистина преживяването щеше да е ужасен ужас, но ние бяхме там средата на август и може би облагодетелствани от много хора, преминали преди нас, не се затруднихме особено. Пристигнахме на Ришкия проход, където видяхме табелата за област Бургас и вече усетих, как наистина сме наближили морето. Беше вълнуващо и за двама ни!

 До прохода намерихме една прекрасна беседка с чешма, където решихме да пренощуваме. Влади дойде с пици, отново диня (тя се превърна в символ на нашия преход J) и зеленчуци за салата. Спретнахме си вкусна вечеря, изпрахме се, измихме се и легнахме да нощуваме.

Дойде утрото, а с него и ние поехме към Дъскотна. Оставаха ни до Дъскотна около 27км. А за следващите дни, групите обикновено го правеха по следния план : Дъскотна – с. Козичино около 40км, Козичино – нос Емине пак близо 40км. Решихме, че тук ще подходим стратегически и  ще подминем Дъскотна за да си разпределим километрите по - равномерно и за всеки ден да имаме по около 35км.  По пътя минахме през заслона на “Хазим Горския”, в много добро състояние, прекрасно място за нощувка, с чешма, затворено помещение, много удобно за хора като нас J

Стигнахме до Дъскотна, имахме късмет по пътя леко ни понаваля, което беше в плюс за жегата и имайки предвид, че пътят минаваше през полета и голи пространства, та не ни мореше топлината. Минахме през село Планинец, което е доста оживено селце, имаше много деца, детски площадки, много хора, които ни посрещаха и ни се радваха. От магазина там си купихме по един сладолед и продължихме към Дъскотка, която е на по-малко от 5км. Малко след Дъскотна спряхме за обяд на една голяма поляна. Баща ми прояви желание да дойде да ни бъде съпорт тази вечер и да ни донесе вечеря, така че не се наложи да си взимаме много неща от магазина. Стигнахме до “Добра поляна”. 

Имаше и път за автомобили в близост и прекрасна беседка с чешма, както и много люлки, барбекю, явно хората идваха да си пикникуват тук през почивните дни. Баща ми успя да ни намери и като истински планинар се беше погрижил за всичко! Имахме отрупана софра, ракия, вино, масички, столчета, салфетки, прибори, пълно обслужване! Домашни зеленчуци за вкусна салата, Диня разбира се, в термоси кафе и чай за сутринта! Мен ме домързя за опъвам палатка и спах на пода в буса. През нощта ме събуди някакъв шум след като се поразмърдах осъзнах, че има някакво животинче на покрива на буса, но реших да не му обърна внимание,  бях впечатлена от прекрасното небе, обсипано със звезди! Не го бях виждала такова отдавна! Чисто и блестящо, ясно се виждаше цялото небе и това ми достави огромно удоволствие, макар вече да не бяхме толкова високо, луната беше като огнен сърп и правеше тази картина още по-оживена!  На сутринта видяхме, че животинчето, което явно бях чула вечерта се беше нагостило с торбата за отпадъци, която не много умно бяхме оставили навън, но си събрахме всичко и след чаша гореща напитка потеглихме. Този ден трябваше да подминем и Козичене, за да може за последния ден да си оставим около 30км. Групата ни намаля, но пък имахме нови приятели, с което си припомнихме законите за баланса във ВселенатаJ Срещнахме се с Бай Иван и Бай Георги. Това бяха големи сладури на малко над 70 годишна възраст, които били тръгнали на 23 Юли и този Ком-Емине представлявал празник – юбилей 50 години туристи, като се познавали от ученици и това бил преход, с който искали да отпразнуват хем приятелството си, хем годините, в които обикнали планината и туристическия живот. Прекрасни хора и интересни разговори. Бай Георги се интерисуваше от здравословна кулинария, така че обменихме някоя друга рецепта и си поговорихме за хранене. За наше съжаление новите ни спътници искаха да останат да спят в Козичене, та трябваше да се разделим с тях още същия ден. Били с два дена напред и бяха решили, че ще го раздават по-полека, тъй като не искаха да избързват прекалено и да се насладят максимално на прекарването си. Оказа се, че картата, която бях намерила дни по-рано с червените точки и маркировка е ръчна изработка именно на Бай Иван, който нямаше GPS устройство, та си маркирал като ориентир някой от местата и направил тази импровизирана карта. J  Съжалих донякъде, че я оставих в "Караивановото хорище", тъй като щях да си я запазя като спомен от тези млади по дух хора!
Баща ми развълнуван от приключението ми реши да дойде и да се погрижи за нас и тази вечер!  Така че трябваше да намерим място, където отново да може да дойде с буса. Идеята ни беше село Плазец, за което обаче не бяхме сигурни дали има възможност да се стигне, така че решихме да стигнем до Дюлинския проход и оттам да видим как е обстановката и да решим докъде ще можем да продължим. Отново изкарахме късмет с времето, беше леко ветровито и облачно, та дните, през които трябваше да се опечем по полята времето отново беше с нас и не ни умори от жега.  Стигнахме до Дюлинския проход и решихме да продължим до кулата, имаше път, по който можеше да се стигне и с автомобил, на места беше леко под въпрос, но баща ми успя да се изкачи, от кулата поехме към Плазец, тъй като там имаше чешма и асфалтов път, по който също щеше да успее да се придвижи. Тук за първи път вече ясно виждахме морето и как се приближаваме към него. Беше много интересно преживяване, не съм му се радвала така от години, все пак живея на море.. Добре, обаче в Плазец маркираните чешми не бяха функциониращи и честно казано не беше особено удобно място за спане, та решихме да продължим още малко напред. На 2-3 км. след селото си намерихме прекрасна полянка, на която се установихме. И без да искаме с леките промени за другия ден ни оставаха само 19км. до нос Емине. Хапнахме, поговорихме си приятно. Не можех да осъзная, че това е последната вечер на нашето приключение. И вече няма да се налага да вървя по цял ден, да си облепям краката с бинтове и лепенки, да се мия в чешми и ще си продължа "нормалния" си живот, от който успях да се откъсна така осезаемо.

Започна да се стъмва, а сякаш не бързахме да си лягаме тази вечер, защото знаехме, че ще е за последно.

Настъпи утрото и в нас имаше много силен прилив на енергия, сякаш не бяхме вървели почти 20 дена всеки ден, а нашият преход тепърва започваше..Баща ми ни изпрати, а ние с Гено натоварихме всичкия си багаж и не му оставихме нищо, за да завършим прехода с всичко на гръб..Това беше денят, в който си бяхме поставили най-малко километри, оставаха ни само няколко часа до морето и някак мисля, че и двамата искахме да забавим това идване на края..Вървяхме като на разходка и усещането за лекота беше много силно!

Пътят беше равен и маршрутът не беше тежък, а това, което изпитвахме беше еуфория и едно тихо вълнение, може би имаше и лека тъга, палитра от емоции и чувства... Стигнахме до Емона, изключително кокетно и красиво, спряхме в едно заведение да се почерпим с един сладолед и дори седнахме на верандата на заведението..сякаш опитвахме максимално да се насладим на последните минути преди да стигнем нос Емине. Оттам до носа имаше само 2 км. Трудно е човек да се адаптира към новата мисъл, че утрешният ден ще бъде различен и това, към което привикнахме неусетно ще остане в миналото. Ще спим в леглата си, няма да носим раници и да мислим къде има вода, за да пренощуваме там и да правим стратегии за изминаване на десетки километри ежедневно. Тази мисъл беше толкова далечна през последните 18 дена, всъщност мислите ни бяха свързани само с този последен ден и очакването му, на моменти дори молитви да дойде по- бързо, а сега сякаш искахме да стопираме времето и този толкова желан миг не искахме на настъпва.. чудна порода сме ние хората...И така каменистия бряг вече се виждаше, а с Гено сякаш летяхме, дори започнахме да бягаме и последната отсечка кипящи от енергия я прекосихме тичайки. Там ни чакаха и останалите от нашата групичка- Тошко, Нуши, Влади, както и моите родители. Беше безкрайно хубаво! 

Неуписуема радост..знам, че не е кой знае какъв подвиг и не е кой знае какво може би за повечето хора, но нямам думи да опиша еуфорията, която ни завладя и щастието, което бликаше от цялото ни същество! Неизмеримо! Стигнахме до края и въпреки трудностите, травмите и предизвикателствата успяхме да достигнем целта си! Слязохме до брега и хвърлихме камъчетата си, които носихме от връх Ком,  с което си пожелахме благополучие и все така да следваме пътя си, без да се отказваме, целеустремено, учейки се, радвайки се и опитвайки да бъдем будни и осъзнати! 

Така Ком-Емине завърши, но пътят продължава и от нас зависи дали ще използваме всичко научено в бъдеще, за да придаде истински смисъл на тези почти 20 дена, които да бъдат един незабравим урок, освен незабравимо приключение! Урок за човешките възможности, урок за игрите на ума, урок за човешките взаимоотношения, урок за самите нас и нашите “силни” и “слаби” страни, за нашето търпение и дисциплина, урок за живота и нашето съществуване!

С огромна благодарност на всички, с които пътят Ком-Емине ни срещна, хижари, туристи, планинари, на близките ми, които смятаха, че това е една от най-безумните ми идеи, но въпреки това ме подкрепиха и радваха заедно с мен, Благодарност на всички от групата на Шаро, с които тръгнахме от връх Ком и най-вече искрено на Тошко, който всъщност запали тази идея  в мен..!