ДРУГАТА ИНДИЯ

"Истинското пътуване се състои не в това да виждаш нови пейзажи, а да имаш нови очи."

Марсел Пруст

И така, моето четвърто пътуване до Индия… Чувствам се по-готова от предния път !.. Интензивни събития и резки промени в месеца преди заминаването ми сякаш ме мотивираха допълнително за ново приключение, за нов ъгъл, под който да погледна, за нови идеи и вдъхновения. 

В самолета усещах себе си сякаш по-лека, по-освободена и по-отворена за всичко, което предстои. Припомнях си за един забравен Цвят...

...Мисля си за "Пожеланието", което ми отправят често, отивайки на път, (особено към Индия) -“Пожелавам ти да намериш себе си!”.. Чак започнах да се чудя- толкова ли “загубена” изглеждам ? :D  Всъщност не си спомням да съм тръгвала на път за да търся нещо, особено себе си и ако се налага да ходя на другия край на света и все да не се намирам, за да ходя догодина пак, ще започна да търся други начини за това "намиране".. :D  Ако човек не намира себе си у дома, дали има някъде, където би могъл изобщо..? И как ще се намираш, като навсякъде всъщност вървиш със себе си, с всичко, което вече е в теб..? 

Както във всяко нещо, така и в пътуванията има нещо магично.. За мен пътешествията са ОЩЕ ЕДИН начин да експериментирам и да разширявам кръгозора си. Още един начин да се въодушевявам (често размишлявам върху нашето “нормално”, което на другият край на света не е “нормално”, ама изобщо!.. Както и за нашето “абсурдно”, което някъде там пак е най-срещаното, познато и типично).

Пътуванията ми до Индия винаги са свързани със скитане тип бекпак, но и прекарване на време в ашрами. Там опитвам да се концентрирам върху практиката си и изолирайки се от светския живот, технологии и удобства опитвам целенасочено, водена от любопитство и нещо, което ми е трудно да назова, да се фокусирам дисциплинирано в сфера, която изследвам последните години.. В ашрама, който посещавам най-често имам едно много специфично усещане за времето.. Сякаш е място, където времето е спряло, но не като да не съществува, а като да не оказва влияние. Тече си външно, но сякаш ние не го трупаме вътрешно..?

Качих се в самолета от Истанбул.

Ширих се на седалка и половина с един младеж от Индия, който ми сподели, че живее във Франция последните години и се връщаше от гостуването си в добър приятел от Варна. Разказвахме си един на друг различни истории за общи неща, които намерихме помежду си. Осъзнах, че е минало десетилетие, от времето, когато аз учех също във Франция... А, за Индия.. оказа се, че за последните 3 години съм прекарала повече време от него в родината му и този факт ни позабавлява доста.

От приятелка знаех, че в самолета ще има мъж, на име Стефан, висок и светъл, който ще пътува също за ашрама, та да се оглеждам. Думите й бяха: “Със сигурност ще се познаете !”

Така и стана..Влизайки в самолета веднага го познах! Висок, светъл с топъл поглед и приличаше на Стефан ! :) Когато се приближих до него и го запитах : “Здравейте, Вие сигурно сте Стефан?” Толкова го изненадах, че настъпи някакво мълчание, в което умът ми реши, че съм говорила на български на някой чужденец.. В крайна сметка това беше Стефан! Просто с антикварната ми книга на Спиноза си призна, че доста съм го объркала..

След неуспешен опит за бърза адаптация в Индийски земи и други причини, поради които Вселената да "реши" да си изтървем полета се наложи да хванем следващият, който излиташе след около три часа и половина, което официално бележеше наше голямо закъснение.. но все пак това е Индия и нашите уроци трябваше да започнат веднага, както винаги....! :)

Прекарахме следващите часове заедно и се оказа, че имаме много общи интереси и любими четива, така че компанията, която си правихме смятам беше приятна и за двамата. 

Пристигнахме в Патна и хванахме такси за Мунгир, спазарихме доста добра цена, при положение, че беше случаен човек от летището.. И така след около 6 часа най-накрая пристигнахме. Забавихме се допълнително защото Индия започваше да празнува денят на своята независимост и имаше сериозен трафик. За компенсация и шофьорът не беше много добре запознат с пътя. Беше около 21:20 часа и имах известни притеснения дали да не спим някъде и на сутринта да не отидем в ашрама. Когато приближихме обаче портите видях друга кола с пристигащи и това някак ме накара да се почувствам по-спокойна. Регистрирахме се с другите и сякаш на никой не му направи кой знае какво впечатление нашето закъснение.

Тихичко се настанихме по стаите, защото всички вече спяха. Токът беше спрян. Бях много изморена и след като се зарадвах на съквартирантката си, с която за втори път се падаме заедно заспах веднага.

Така минаха неусетно следващите почти две седмици- в практики, режим, предизвикателства и опит за осъзнаване на някои вътрешни процеси, през които преминавах. Вечерите на киртан бяха вълшебни, лекциите на Свамиджи незаменими и цялото преживяване благословия за съществуването ми. Истински празник.. Посрещнах 31-ят си рожден ден на едно специално място, където съм сигурна, че ще продължа да се връщам! Миналият си рожден ден празнувах високо в планината, тази година пак бях високо, но не в планина.

/Ашрамската ми торта/

След като дойде време да напусна ашрама мислите ми бяха насочени как да намеря най-бързо интернет, за да се свържа с домакините си в Ладах. Докато бях в ашрама бях предупредена, че в Ладах в момента не е безопасно и поради сблъсъците между Пакистан и Индия относно гранични територии щатът Джами и Кашмир е добре да се избягва. Няколко дена преди да замина бях видяла официално съобщение от Българското посолство в Индия, което насърчава всички български граждани да се евакуират оттам незабавно и да не предприемат пътувания в тези части. Надявах се, че след престоя ми в ашрама ситуацията ще се е разминала и всичко ще бъде спокойно.. за Ладах си мечтаех от толкова много време..! Осъзнавах, че може би този път има реален риск и истинска заплаха, но имах някаква вътрешна вяра, че всичко ще бъде наред и реших да й се доверя. Приех съзнателно, че може да попадна в опасна ситуация и също така съзнателно да застана зад решението си заедно с последствията, каквито и да бъдат те. С този мирен договор, умът ми не ме тормозеше повече с мисли дали не действам прекалено безотговорно и лекомислено…

С едно момиче от ашрама си наехме кола до летището в Патна, за да остана една вечер в Делхи и да успея да разбера каква е ситуацията в Ладах. Нямаше много движение по пътя и се очертаваше да пристигнем доста по-рано, но време в аванс в Индия никога не е излишно. Говорихме, смяхме се и си споделяхме, когато влязохме в едно много малко селище. Имаше дечица, които играеха и пресякоха в далечината пътя. Докато подминавахме къщите изведнъж, както сякаш за части от секундата, така и толкова бавно, че в съзнанието ми е всеки един детайл и момент, към колата се затича детенце на не повече от 3 години, явно искайки да догони останалите… Ние се движихме с около 70км/ч., шофьорът не успя да спре, не мисля, че някой би могъл.. Ситуацията беше сякаш предопределена, ударихме детенцето, то се претъркули и повече не успях да се обърна назад. Това, което мисля, че преживяхме следващите два часа беше шок. Нито аз, нито моята стътница не успяхме да кажем нещо.. Сякаш в мозъка ми се случи късо съединение. Не можех да мисля, не можех да свържа думи и да ги изрека, не можех да реагирам и бях в ступор. Шофьорът не спря, аз дори не успях да му кажа да спре и да помогнем.. Не мога да изразя с думи преживяването, в което осъзнах как за един миг всичко коренно се променя. След около два часа, започнах да осъществявам мисловна дейност, но всичко беше като на сън.. Мислех за родителите на детето, мислех за шофьорът, мислех за преходността на живота и индийската култура в ситуация като тази.. А, когато мислите спираха, оставаше една дълбока, объркваща, но все пак празна тишина ..

Пътуването продължи в мълчание…

На летището се срещнахме с още хора от ашрама и реших да споделя с единия индиец какво се е случило по време на пътя. Истината е, че търсех отговор на един единствен въпрос и той беше: “Защо шофьорът ни не спря?”. Пранев не се развълнува особено от историята ми, която аз едва успях да разкажа. Нямаше да направи никакъв коментар, ако не го бях запитала.. И с равен тон сподели, че е тъжно, когато се случи нещо такова. Но разбира се, че шофьорът няма да спре. Това са много малки населени места, без болници и полиция наоколо и ако шофьорът спре, то той ще бъде изнудван за пари и по всяка вероятност убит. Никой няма да го пита нищо, а директно ще започне саморазправа, в която може да участва цялото село и шофьорът ще бъде обречен. Поради тази причина, когато се случвали подобни инциденти, шофьорите не само не спирали, но и ускорявали, за да останат неоткриваеми…

Какви разбирания, какво поведение, какви култури, а все на една земя и под едно слънце..

Няма да излъжа ако кажа, че ако имах малко повече време и не си бях взела и организирала всички билети, (с минимален престой в Делхи и ако може без излизане от летището), ако имах време да спра и да отдъхна за секунда, може би щях да взема решение да се прибера към България.. Не успях да мигна тази вечер, защото тази случка беше преживяване, което ме провокира в размисъл... Умът ми я съотнасяше към себе си във всякакъв аспект за смърт, не само физическа, но и като психическа структура, промени и приемането им, явно имаше неща, които вече бях готова да преработвам и пред които трябваше да се смиря... Не само смъртта в буквалния смисъл, който разбираме във физически, но и духовна смърт, символна смърт, белязаната от промяната, края на някой аспект или етап, завършека.. И така неусетно се слях в потока на времето и се озовах на летището за Ладах без възможно пространство за промяна на плана и внезапно прибиране, не намирах и енергия да организирам план и да предприема някакви действия в този момент…. 

Разбрах, че се вълнувам истински, когато очите ми се насълзиха в автобусчето. Толкова отдавна си мечтая да видя Ле. Не можех да повярвам, че след по-малко от два часа ще съм там..

В 6:00 часа сутринта и вече прелитах през величието на Хималаите. 

Гледка, която ме накара да заплача отново в самолета. Може би общо имаше и случката предния ден, но няма да забравя усещането си там, стоейки сама на седалки, на последния ред. Не можех да сдържа сълзите си от огромно вълнение, покорена от величието на тази снежна Кралица и триумф на природата. Аз летях в буквален и преносен смисъл, това велико усещане ме изпълваше. 

Кацнахме в Ладах /Ла-превал, Дак- страна/. Малко, скромно летище, по нищо не приличаше на индийските, дори и хората изглеждаха другояче.  Неофициално аз вече не бях в Индия. Според различни автори тези територии носят някаква загадъчност, мистерия и не случайно учители като Христос и Буда са били свързвани с тях.
- "Джулей, Джулей!" -ладахи поздрава, който звучи така звънливо, сервиран с детската усмивка и слънчевото излъчване на тези хора.. Излизайки от летището не знам по какво и как, но един човек ме позна и ме задърпа, говорейки на развален английски и повтаряйки: "Зиппата гест Хаус, Зиппата гест хаус." В действителност това беше местенцето, което Монлам - монахът, с който ме свърза скъпа приятелка от София ми препоръча. Първоначалната идея беше да отида в неговия манастир, но тъй като в този период той отсъстваше от дома си ме препрати към едно мило семейство, което беше направило дома си в къща за гости.

Ако отида в Ладах определено това ще е мястото, в което бих отседнала отново. Толкова уют и топлина в този дом! Прекрасно отношение! През цялото време се чувстваш като у дома си, заради гостоприемството на грижовните домакини. А от очите им, от очите бликаше такава добрина и обич. Още с пристигането си времето забави осезаемо своя темп и сякаш успях вече да намеря “кога” и “как” да подредя някои разместени парченца.

И така, няма бързане… ”Остани, почини, пийни си чай.. А, стаите, да, добре- Но преди това искате ли още чай, или е време за закуска?” С някаква лекота се носиш в пространството и се наслаждаваш, без бързане, без мисли и без нищо, от което да имаш нужда (даже и интернетът беше под въпрос, но и това не беше особено трогателно, поне за мен, за близките ми беше друго..;) ) Това усещане може би се допълваше и с разликата в температурата. Струва ми се имаше повече от 15 градуса на моменти, от мястото на което бях предния ден.  
И така.. Чаят.. О, чаят - кръстих го "Елексирът на Хималаите". Букет от: кардамон, джинджифил, шафран и канела.  Нещо божествено, ароматно и толкова приятно и леко, никъде не бях опитвала такъв чай, оказа се техен традиционен, в който моментално се влюбих и сложих в -"To do" списъка си за покупки и подаръци.

След много кратка почивка около 11 часа вече бях готова да изследвам Ле или Малкият Тибет, наречен така, защото след разрухата и гоненията на Китай в Тибет, голяма част тибетци се преселват именно в тези северни земи на Индия. Настанили са се толкова удобно, че отивайки там, съвсем възможно е човек да забрави, че все още е на територията на Индия. Ладах е независима територия и се твърди, че ако човек иска да види истинския Тибет и будизмът в чист вид, такъв какъвто е бил- това е Ладах. Правителството на Индия е оставило Ладах да се развива според собствени отделни традиции и така като една майка Индия е направила пространство на една друга култура да оцелее и да има възможност да остави наследство. 

За разлика от индийците, с които пътувахме заедно към къщата за гости успях да се справя с височината и не се наложи да ходя по болници и аптеки. Аз се чувствах добре и въпреки съветите на всички добронамерени хора още от самолета да си почиваме първия ден от престоя, поради височинната разлика, за да се адаптираме - съвсем съзнателно реших да подходя безотговорно и да започна на изследвам Ладах!  Без път и без посока- все пак първи ден, просто ще се разходя..!

Първото нещо, което отидох да направя беше да си купя чорапи! В интерес на истината времето си беше чудесно, бях избрала най-подходящия период, но не бях сигурна как ще бъдат вечерите, та реших да не рискувам, пък и вълнените чорапи по сергиите бяха доста привлекателна идея, като нещо, което да си взема за спомен.. :) Разглеждах магазинчета, седнах в едно кафе с пленяващи десерти. Изведнъж стана много топло- от 17 градуса, когато кацнах до около 30 и аз отново се потях към 13:00 часа. Намерих центъра и главния пазар- пълен с хора, магазини, ресторанти и кафенета. Всякакви култури, цветове и предложения и въпреки привидния хаос имаше усещане за някаква подреденост.. или тя си беше моя в "добри" обстоятелства..? 

Поредната тибетска пееща купа ме избра и аз нямаше как да остана равнодушна, а и това си ми е нещо като традиция. Свирейки всяка купа ми разказваше за всеки мой път в тази необятна Индия. Продавачката разбира се поиска безумна цена, макар че откъдето и другаде да си я купиш (включително в България) цената би била тройна поне, въпреки това по индийски реших да се опитам да я спазаря. Дадох ниско предложение с идеята да започнем пазарлъка. За моя изненада продавачката се съгласи с обяснението, че е краят на сезона и след дни всички се местят. По реакцията й, разбрах, че и тази цена е била висока, въпреки това бях толкова щастлива и това, че направих явно и нея осмисли сделката. Какво по-хубаво от това, когато всички страни са доволни? :)

Много ми допадна градчето, имаше някак настроение и то беше весело. Всички хора носеха едно планинско излъчване на чистота и дори и да ти вземат тук-там повече пари за нещо, ти си опиянен от лекота, с която го правят и нямаш нищо против...

Влязох в старата част на града по някакви много тесни улички и се движех с пълна увереност, че ще се загубя, но бях любопитна да видя как хората живеят тук, как изглеждат къщите им, какво се вижда от балконите..

В един момент реших, че ще се върна, докато не съм навлязла прекалено дълбоко в тези улички, но видях трима германци, които много целенасочено и устремено продължаваха нагоре и ми направиха знак, че съм в правилната посока.. Беше видно, че отивах някъде, просто аз самата все още не знаех точно къде ..

След не знам колко, но не малко стълби се озовах на височина 3500 метра, не някъде другаде, а пред портите на Царския дворец. Построен през 16ти век "Цемо" (Tsemo), в превод - "Победа" се издига над Ле.

Дойде моментът, в който се присетих, как нямаше да си давам зор още първия ден и как неусетно за няколко часа се озовах на това забележително място.

Построен е по подобие на “Потала” дворец в столицата на Тибет. Строежът започва през 16-ти век и продължава около век, като за тази ера е една от най-високите сгради с девет нива. Внушителният дворец, към днешна дата - музей притежава артефакти на над 450 години, като  картини, китайски тханки със сложни дизайни, със запазени ярки цветове, получени от натрошени скъпоценни камъни. 

Будисткият дворец, респектиращ и впечатляващ, с ниски вратички и много външни тераси. Виждаше се целият Ле и единственото по-високо нещо беше манастирът Цемо, който реших да оставя за следващият ден, защото разумът най-накрая проговори и вече беше 18:30 часа, та да се прибера по светло като за първи ден беше повече от добра идея!

/Виждам снимката- асоциация (От архива 2014-Ришикеш).... 😂

Слязох долу, отново на центъра, взех си сладолед от машина (имаше голяма опашка, та реших, че сигурно ще си струва. Oказах се права..) и се отправих към местенцето, където бях отседнала. 

Прибрах се и отидох в столовата или по-скоро в хола за да вечерям. Запознах с едно момиче от Израел. От дума на дума се разговорихме и тя ме покани да отидем в някакъв ресторант наблизо, където имала среща с някакви младежи, които е срещнала в града и познава от скоро. Въпреки умората, реших да дам малко въздух на своята екстравертна част и се съгласих. В Ладах беше пълно с хора от Израел, всъщност - не само тук, но и в цяла Индия като цяло. Последните пъти навсякъде срещам много. Често пътуват сами, но се движат на компании, защото са толкова много, че постоянно се срещат и се събират, после разделят в зависимост от индивидуалните идеи и планове. Прекарват между 3 и 6 месеца поне и си живеят скитайки и обикаляйки, без ангажименти, планове и отговорности. Обикновено след военното служене, което е задължително и за жените. Масово си дават година, две в обикаляне по света, живеейки изключително икономично, буквално само с най-нужното, леко - без багаж и просто плавайки бавно - накъдето… Озовах  се в “CrossRoads restaurant” с божествените фрешове, израелска салата, невероятни десерти, като паниран банан... Бях с чудесна компания от 8 израелци, всички тръгнали соло и намерили се по някакъв принцип. Едното момиче ми сподели, че била няколко месеца по-рано в България със своя баща по планински преходи и беше възхитена от красотата на прекрасната ни родина. Денят завърши с още нови приятели.

На другият ден имах повод да се посмея на себе си още от сутринта. Влизайки в банята за пореден, а не първи път - започвам да си пълня кофата и изведнъж като просветление поглеждам нагоре и какво да видя-  ДУШ! Не нещо друго, а Душ! :D  Последния половин месец бях добре се адаптирала и аз като завързаното слонче и навика, умът ми тотално беше изключил възможността за душ, до степен, че не го виждах и тотално го бях изключила като концепция в главата ми на реално материално съоръжание. И отново темата за умът, значението на неговия фокус, съотнесен към тестирането на реалността...

Но пък все още не бях влязла в индийска баня, в която контактът да не се намира срещу душа или течащата вода и това ВИНАГИ ми правеше впечатление! 

И така отново разходка и отново очарование. Обикновено денят тук започва към 9, преди това рядко има нещо отворено. 

В ресторантите има разнообразие от кухни- почти навсякъде се предлагат освен традиционните ладахи,  индийски, тибетски, израелски, италиански  ястия (даже и “гръцка салата” срещнах!).

Успях да отида и до манастира на Нагиял Цемо, който бях оставила от първия ден и до Шанти Ступата, която е била построена като паметник, символ на световен мир и просперитет, по случай 2500 години Будизъм.  

Успях да посетя манастирът Алчи. Направихме си екскурзия с индийците, които вече се бяха адаптирали към новия климат.  С мотори отидохме до Алчи, който се намираше на около час и половина път от Ле. Магистралата те държи в плен на природната красота, на фона на забавните магистрални знаци, които виждахме. Забавляваха всички ни.

Алчи манастирът е изграден през 11ти век. Забележителна живопис. Жалко, че  се руши...

Това също е будиски манастир или по-скоро комплекс от храмове. Счита се, че това най-стария манастир. Изграден е от гуру Ринчен Зангпо началото на 11ти век. Забележителни детайли по стенописите, като се наблюдават както будиски, така и хинду символики. Статуи на Маитрея. Тук се намират едни от най-старите картини, оцелели по тези територии, олицетворяващи Буда и предимно женски фигури, което ми направи силно впечатление. 

Връщайки се се спряхме да починем на реката Сангам. Това се оказа поредното чудо на природата- две реки, които се срещат от Индия и 

Китай и образуват трета, която отива в Пакистан. Едната река е Занскар - прочутият зимен преход Чадар- по замръзналата река. Този трек е нещото, заради което знам, че ще се върна в Ладах някой студен ден! Чела съм за тези две реки, че са една на друга противоположност. От една страна Занскар- която е бурна, зелена и Инд, която е спокойна и кристална и наистина на живо успях да видя сливането на двете противоположности в едно и изкуството, което природата е създала с този експеримент..

Успях да посетя и дворецът "Сток" или по-скоро музейната част, защото в двореца живее до ден днешен кралското семейство. Към днешна дата от крал Chosgyal Jigmed Wangchuk Namgyal и семейството му ме деляха няколко стени :D  Семейството участва в политическите дела на щата, дори майката на краля е била уважаван член на парламента.

Бяха изложени всякакви вещи използвани от предишните кралски особи. Рокля на кралицата от злато, бижутата и обемни камъни тюркоаз по накитите. След като разгледах изложените масивни бижута, тежки дрехи и аксесоари, разбрах, че този израз “Да ти тежи царската корона” не е само метафоричен, но и буквален! Китайският символизъм се примесваше с ладахи навсякъде в двореца. Тантризмът е имал силно влияние също. Изложени бяха човешки кости, с които бяха изработени разни предмети от бита, като например от скалп- чаша за пиене. Реликви издълбани на дървени блокчета. В кухнята съдове от злато и сребро, интересно гравирани със знаци и символи, както и украсени с камъни и кристали, с изящен усет към детайла.

В главата ми вече беше започнала да се прокрадва идеята за още едно нещо, което бях посадила като копнеж и това беше именно да стигна от Ладах до Манали по магистралата Ле-Манали. Това е една от най-високите и опасни магистрали в света, преминаваща през тунелите на Хималаите, достигаща около 18,640 фута или над 5 хиляди метра. Дълга 490 км., свързваше столицата на Ладах- Ле с Манали в съседния щат Химачал Прадеш. Това разстояние се минаваше с джип за около 20 часа. Магистралата беше отворена само през лятото за около 4 месеца. За моя ограничен ум това беше някак прекалено недостижимо, та си бях взела билети от Ладах за Делхи- връщане, за да поема към Дхарамсала. Нов план започна да се избистря в главата ми - Манали и оттам Дхарамсала, като тръгна от Ле малко по-рано и си разпределя останалото време равномерно. Знаех, че в Манали е къщата на семейство Рьорих и изследователския институт “Урусвати”, който Никола Рьорих основава. Семейство Рьорих напускат Русия след експедицията в Азия и силно повлияни от културата и древността на тези земи творят и обогатяват света до края на живота си иименно там. Миналата година тъкмо в Индия прочетох "Агни йога" на Елена Рьорих, а изкуството на Николай, и харизматичността на Светослав Рьорих срещнах още по-рано, когато йога все още осъзнато не беше част от живота ми. Та, идеята за Манали беше далечна и някак химерна, но явно без да забележа беше започнала да расте и да се развива. 

И така нека се върна малко..

Оказа се, че Ювето- момичето, с което се запознах в гест хауса както ми сподели последната ни вечер, заминава за Манали и се е организирала с други израелци като са си наели малко бусче. Сякаш някой трябваше само да ми каже, че това никак не е невъзможно и аз вече проверявах какво ще се случи ако канселирам полетите си. Питах Юве, как да си взема билет и аз, а тя бързайки почти през гръб ми каза просто на другия ден да отида на центъра и да търся Панду - “Той ще ти помогне и ще организира всичко!” Звучеше толкова сигурна, че не посмях да задам повече въпроси.. Естествено на другият ден нямах идея как да намеря на центъра Панду и реших, че отново притеснителността ми ми изигра лоша шега, като не взех дори адрес или нещо по-конкретно. С две думи,  идеята да го търся бързо се разсея..

След фреш и ароматен чай в О’ЛЯЛЯ изчаках да се разбуди града и започнах да търся агенции за екскурзии. Влязох в една дадоха ми оферта, но някак не ми допадна идеята да пътувам предимно през нощта и да пропусна от невероятната гледка.. В смисъл Манали ми беше новата цел, но не за сметка на забележителния преход през Хималаите. Някак си представях да се облагодетелствам и с двете.. Минах през още една или две, с всяко предложение трябваше да направя компромис, чудех се какъв би бил най-неангажиращият.. На третата или четвъртата попаднах на място с много израелци, настанили се удобно където намерят.  Някакъв младеж, отговаряше на всякакви странни запитвания, звънеше по телефони, уреждаше всякакви неща и тъкмо бях започнала да се чудя дали да не си ходя, тъй като явно очаквах някой да ме обслужи или поне попита какво бих желала, а това не се случваше доста време вече..Съмнително изглеждаше цялата тая работа, но пък обикновено там където са израелците има за какво да се стои..

Изведнъж чух едното момиче да назовава бизнесмена по име: "Панду, Панду…"- Ясно! Ха, ето го Панду и аз отново съм на правилното място! Изчаках още около 30 минути докато дойде моят ред. Обясних му, че искам да стигна до Манали, по възможност да се насладя и на гледката през деня и да тръгна на следващата сутрин в 6,  а той само ми каза, че ще измисли нещо и да си оставя телефонния номер. Показа ми някаква сума на голямата си елка, аз се съгласих и така тръгнах..абе май прекалено лесно стана всичко, да не кажа абсурдно... :D

Реално, по-късно започнаха съобщения в Whats up, размяна на непознати номера и сформиране на група. На другият в 6:00 тръгвах за Манали с още 5 соло пътешественици. Последна вечер в гест хауса, успях да се сбогувам с всички.

На сутринта отидох навреме. Панду го нямаше. Никой не се разхождаше по улицата, добре че отвориха О’ЛЯЛЯ за да изпия един фреш преди пътя. От някъде се появи сякаш спящ Панду, вдигна щората на офиса си, някакви хора започнаха да слизат от коли, други да се качват. О’ЛЯЛЯ се пълнеше. Вече беше 6:20 и се запознах с Йона, която ми се стори леко напрегната и все пак достатъчно бавна, да се каже, че не беше нетърпелива. И така след около още 20-30 минути тръгнахме с още трима авантюриста към Манали. Нашият шофьор Сагар, с прякор "Монголското сърце" беше изключително мил, внимателен и отзивчив.

                  

Дадоха ми ролята на DJ в началото, но мисля, че в един момент с мантри, Il volo (понеже не успях да отида на концерта им във Варна) различни класически мелодии и няколко стари поп изпълнения решиха да започнат да предлагат и те музикален фон... :D 

В някакъв момент се пошегувах със Сагар, че бих могла да го заместя в карането, ако се измори и той се съгласи. Всичко на шега след няколко часа, на 10метра след границата слезе и ми каза да се сменим. И така, след размисли относно разума си реших да се оправдая, че той не е особено разумен да ми даде да карам на един от най-опасните пътища в света, джип с обратна дирекция, на места къде е път, на места къде са камъни, реки, проходчета, в които колите се изчакват да минават една по една и всякакви препятствия. Въпреки това този път е изключително ключов и натоварен, особено знаейки, че ще бъде отворен още максимум два месеца..Та, така карах.. израелците ми имаха пълно доверие (не знам на каква база) и през цялото време пяха и се радваха, а Сагар ме напътстваше. 

Беше си забава, от онези детските радости, простите и истинските.. Усмивките ни не напускаха лицата с часове, а аз бях толкова щастлива, че си отмених полетите. 

С нищо не се равняваше този момент- там и тогава цялото преживяване. Минавахме през приказни местенца и наблюдавахме промените в природата, слизайки все по-надолу и по-надолу в планината.

Спахме вечерта в едно селце и рано на другата сутрин продължихме.

 Към обяд вече бяхме в Манали. Зелените покриви и иглолистни дръвчета, една специфична планинска свежест, която ми напомняше на нашето си Боровец..

Аз си бях резервирала някакъв хотел в новата част на града, но израелското място се оказа - старата, та моите спътници останаха там.  Pеших да се разходя до новата, да разгледам и да преценя, все пак няма нищо случайно, нали? Сагар също ме посъветва да остана в новата, защото повече мога да усетя атмосферата на Манали, в старата част наистина си беше както се убедих, нещо по-туристическо сякаш, не толкова типично.

Отидох да се настаня и се разбрах със Сагар да ме заведе до няколко интересни места, които пожелах да посетя. След час дойде да ме вземе и потеглихме към къщата- музей на семейство Рьорих. 

Липа, спокойствие, спираща дъха гледка, къщата на Рьорих.

На входа точно минавайки през вратата усетих, че започва да вали, след секунда спря и понеже беше изключително слънчево, а тази струя си беше определено реална, реших да го приема за добър знак, свързан с посещението ми на това място. Толкова бях въодушевена през последните часове от всичко случващо ми се, че имах нужда от приземяване и без явна причина,  поглеждайки нагоре видях клон с маймуни- прозрението относно струйката с вода дойде доста бързо..:D Въодушевлението ми също придоби по-нормални стойности, попрекалих със знаците и тълкуванията. :D 

Мястото, къщата, енергията, нещо, което определено се чувства! Снимки, лични вещи, писма, картини и репродукции, пълно потапяне в живота на тези гении.. Поклон и възхищение пред семейството, примерът им и богатството, което оставят. В къщата цари една дълбока тишина и мир, някакво вълшебство, което аз свързах със самите картини на Рьорих, които са навсякъде. 

"В живота всичко е много сложно. Животът се опитва да ни отвлече от истинските неща. Но ние не трябва да пренебрегваме живота, а да го използваме за да станем по-съвършени хора. Това е като да изкачваш висока планина. Това е нашата задача. И ние трябва по един или друг начин с всички сили да се изкачваме на това по-високо стъпало на живота. Тоест човек трябва да развива у себе си не само знанията, но и правилния подход към проблемите на живота. Човек не трябва да се отдалечава от живота. Той се отдалечава само временно."

Светослав Рьорих

 Рьорих са имали много познанства не само с учени, но и с известни личности, както различни политически фигури, религиозни, духовни водачи и много други.  В къщата има толкова много за разглеждане.. Намерих си нещо много специално, а именно послание на Николай за Елена. В това простично писъмце, аз намерих каквото не знаех, че търся, разбрах нещо, което не знаех, че не разбирам...

"Заедно ние преодоляваме всякакви трудности. Трудностите се превръщат във възможности. Аз посветих книгите си: „На Елена, жена ми, моята приятелка, спътница и вдъхновение“. Всяка от нейните роли е изпробвана в живота. В Санкт Петербург, в Скандинавия, в Англия, в САЩ и в цяла Азия - работихме, учихме и разширявахме умовете си. Създавахме заедно: не напразно беше казано отдавна, че творението трябва да носи две начала - женско и мъжко "

Н. Рьорих

 На връщане, Сагар помоли един земевладелец да ни откъсне две ябълки от прекрасните си градини и се наслаждавахме на божествен сорт, сладки и сочни ябълки. Когато ме остави на паркинга видях някакъв човек високо в далечината да се катери по скалистите хълмове, изглеждаше толкова неглижирано, сякаш се разхожда из парка. Не знам защо реших да коментирам, отбелязвайки на Сагар лекотата, с която този аплинист се справя, а Сагар избухна в смях. Обясни, че той е там, защото си бере марихуана. Оказа се, че Манали е доста известна дестинация и растението си расте навсякъде. Напълно свободно като символ на града, както се шегуваха туристите тук. И отново до момента, в който някой не ти го каже умът ти не е способен да го разпознае, когато обаче хвърли дори и само лъч фокус изведнъж виждаш града в зелена прегръдка, особено в старата част. Всъщност в новата не се сещам да се забелязваше толкова.. Така и не разбрах как стоят нещата със законовите устои.

На другият ден Сагар ме заведе до Водопада Джонсън, където усещаш мощта на природата.

 Вечерта получих съобщение от Карл, с който  се бяхме запознали в Ладах и се разбрахме да разгледаме старата част на Манали. Определено беше доста различно от новата. Тук беше по-туристическо, повече култури, различни заведения и наистина 80% от хората бяха израелци. Намерихме много приятно ресторантче с невероятно вкусна пица. Разхождахме се и изведнъж чух познат глас и видяхме Юве, от гест хауса в Ладах, която беше прикрепена за един стол, тъй като й правеха ситни плитки. Вече официално се чувствах като у дома си, срещах приятели по улиците :D . За нея аз бях “Тhe ultimate tourist”! 

До водопада отидох още веднъж, направих и един приятен дъждовен трек, със завършек ментов чай- като пропуснем кашмирския, който само в Ле успявах да намеря- ментовият чай беше питието на това мое пътуване.

С помоща на Сагар вече имах билет за автобуса за Дхарамсала. Отидохме да изпием един фреш диня, другата ми напитка за това ми пътуване и в 20:00 часа се качих готова за нови места и приключения.

Последен ред, средна седалка, преживя се. Всъщност даже успях да заспя, индийските влакове доусъвършенстваха тези мои умения. Последна спирка.. По пътя осъзнах, че с допълнителните промени и след Дхарамсала ще съм изпълнила всяка точка от списъка с места в Индия, които мечтаех да посетя. Този списък ми се виждаше така дълъг преди години..  И как неусетно и даже не винаги изцяло планирано успях да изпълня "засаденото".

В 4:30 сутринта се събудих без да разбирам какво се случва- оказа се, че сме пристигнали. Отвън имаше много таксита и успяхме да се сформираме на групички за общ транспорт. Аз си намерих хора, които отиваха към Мак Леоганж, където беше храмът, в който живее Далай Лама. Исках да съм максимално близо до лекциите, които бяха и повод на идването ми. И тук имах резервиран хотел, но отивайки ден по-рано персоналът ми каза, че стая ще имам от следващия ден. Вече носех камъни от Хималаите и тибетската купа. Багажът ми беше безумен и реших, че определено предпочитам да не се местя всеки ден и си отмених резервацията. Излязох от хотела и на 100 метра събудих рецепциониста на друг - “Лорд Кришна” - реших, че името ми вдъхна доверие и носталгична нотка за индийски стил, нещо което последните дни беше повече мираж, потопен в будизъм и монголоидност. Хотелът си беше перфектна находка, с интернет, баня и топла вода, гледка, към планините, мили домакини и евтини стаи.  Не вярвам да е имало в този район по-идеален хотел и се изненадах, че беше почти празен..Ясно, че не беше лукс, но в случая всичките ми критерии бяха покрити. И така веднага намерих кафенето, което отваря най-рано “Coffee Talks”, където прекарвах и следващите няколко сутрини - с прекрасни десертчета и напитки. Място, с което се потапяш в един френски романтизъм и лесно ce наслаждаваш на това да бъдеш просто там. Всъщност се оказа, че това местенце не беше любимо само на мен, почти винаги имаше опашки от хора, които изчакваха за настаняване.. Отговаряше на важни условия: Близо до Далай Лама, богато разнообразие и вкусно приготвени неща за похапване, отличен WI-FI - какво повече може да иска един турист ? :) Там се запознах след няколко дена с една азиатска група, която беше от инициаторите на темата на ученията. Друга сутрин прекарах в компанията на Томи от Тибет, който беше последовател на Далай Лама и живееше при него от 24 години.

За да участваш в лекциите на Далай Лама трябва да се отиде да се направи регистрация, която е безплатна и отворена за всички желаещи. Направих това още първият ден. Случи се всичко отново прекалено бързо и лесно. След това реших да посетя все пак храмът на Далай Лама и се оказа, че отидох тъкмо навреме за празненство по случай "59 години - демокрация в Тибет". 

Традиционни песни и танци, популярни личности от правителството. Прибрах се да си почина и по-късно реших да се разходя в другия край на града към водопада. По пътя заваля и за няколко минути бях вир вода. Седнах в едно хотел-ресторантче - “Green”, мислейки си, че влизам аз да изпия един чай- това, което стана обаче беше, че видях една от най-красивите дъги в живота си. Дъгата беше впечатляваща, свързах я с извор, дълго й се наслаждавах и наивно реших да я снимам, сякаш, можеше снимката да не бъде просто бледо копие..Септември е края на дъждовният период, но все още имаше по някой друг кратък, но пък много интензивен дъждец.

Това, което ми правеше впечатление, като различно от местата, които съм посещавала в Индия досега беше, че по всички търговски улици, никой не те приканва, привиква и показва в движение разни неща. Тук търговците си стоят кротко и спокойно и не навлизат изобщо в пространството ти,  даже понякога могат да бъдат и неглижиращи,  пазарлъците също не вървят особено. 

Единия ден се хванах да посетя Дарамсала. Хванах маршрутка и след около 30 минути бях в градчето.. Определено Мак Леогандж за мен беше по-добрата опция- спокойно, малко и някак спретнато, стори ми се доста по-очарователно. 

04.09/ Първи ден от лекциите. 6:00 часа съм вече във фоайето, където събуждам администратора, който спи на дивана. След около 15 минути вече бях на опашката, където всичко изглеждаше прекалено лесно и бързо. И дойде време да проявя гениалността си, с налудната идея, че ще ми позволят да вляза с телефон :).. Тъй като лекциите щяха да се провеждат на тибетски, всеки който желае си носи радио, където на определена честота има съответен превод на чужд език. Идеята ми беше да ползвам телефона си за радио и не съобразих, че всъщност телефони има голям шанс да не допускат.. И така, върнаха ме.. Отидох пред един прозорец на сградата, откъдето ни казаха, че ще ни вземат нещата, там беше нещо като стая за вещи. Чакайки се запознах с няколко девойки, със същата съдба :)  Така и не ни отвориха, а хората продължаваха да се тълпят. Предложих на всички да отидем до моята квартира, тъй като предположих, че ще е най-близо и да ги оставим там. Така и направихме, а връщайки се успях да си купя и радио..Пак се озовахме на опашката, лекцията трябваше да започне в 8:30 часа, така че моето ранно идване въобще не беше излишно в случая и бях много радостна от този факт. 

Далай Лама.. Едно дете в тялото на възрастен човек. Дете събрало мъдрост, обич и една такава топлина, простичка и истинска.. Необикновено силно излъчване, което събужда огромна доза вълнение. Усещам, че някак дори и без да имам превод, самото му присъствие там ми носи толкова много. Този ден останахме на първият етаж, който беше открит, не бяхме особено ориентирани за ситуацията и имахме възможност да го наблюдаваме от екрани. Но пък за сметка на това, бяхме на два метра от него, когато пристигаше и наблюдавахме от съвсем близо посрещането му.

Лекцията беше за Обичта, Състраданието и Дисциплината. След нея усмивката ми беше толкова голяма, щастието така леко течеше през мен..Ще цитирам нещо от записките си от този ден:  “-Щастие извира от мен, не мога да го обясня, сякаш съм се потопила в море от радост и така без причина  се чувствам толкова задоволена, цялостна и изпълнена с Радост!"

“..Ако всички 7 млрд. хора са с топли сърца и изпълнени със състрадание и си помагат, какъв би бил светът? Каква би била нуждата от Религия ?  Всички ще живеят в щастие и хармония..”  - Далай Лама

-С това завърши първата от лекциите, които до една бяха пронизани с идеализъм, който изцяло ме опияняваше. 

Вторият и третият ден бяхме подготвени със стратегия. Казвам бяхме, защото с Лора от Ирландия, Индре от Латвия и Ани от Австралия станахме неразделни и се сформирахме интересна компания, слушатели. Има групи, хора, организации и други, които предварително заявяват желание за визита и съответно резервират определени места. Тъй като броят на хората, които посещават лекциите е огромен, се налага добра организация и ред. Та вторият ден, решихме да изчакаме да започнат лекциите и да потърсим сред празните, места, които са били резервирани в близост до Далай Лама. Седнахме на метри от него и исках да запаметя всеки миг от тези моменти там. Лекцията беше за Природата на празнотата и субективността на ума.

“Страданието не може да бъде променено, но ти трябва да намериш смисъла и последствията на това страдание. Това разбиране е и начина, по който може да се практикува бодхи чита в ежедневния живот.”

Третият ден от лекциите, докато чакахме лекцията да започне за да седнем наблизо, изведнъж около нас настъпи оживление. Всички се заизправяха, започнаха да се кланят и да подават ръце за благословия. Задаваше се някаква възрастна жена. Не знаех коя беше, но сякаш огрявана от светлина, а в очите й - толкова топлина, толкова нежност.. Загледахме с любопитство, докато тя поздравяваше хората.. дойде и при нас.. Заговори ни, откъде сме, как намираме лекциите... Поздрави ни и ни благослови. След това попитахме хората до нас, коя беше тя. Някои от тях сякаш бяха леко поздразнени, от вниманието, което очевидно не сме заслужили при положение, че не я познаваме, но други пък ни се радваха много. Оказа се, че това е Джетсун Пема. Сестрата на Далай Лама, която е нещо като дясната му ръка, дори и някак в сянка, се оказва изключително уважава и обичана. Обичаната Ама (Майка), както я наричат всички е посветила живота си на каузи свързани с обучение, изграждане на училища, колежи, спасяване на тибетски деца от китайския геноцид и запазване на културното наследство на Тибет. Наградена от индийското правителство с Наари Шакти Пурашкар, награждавана с медал от Юнеско. Майката на Тибет е и първата жена министър там. 

Седнахме още по-близо, а лекцията беше за Бодхи чита, който Далай Лама определи като  елексирът на живота, даващ енергия и прояснение. Но е важна вярата, колкото по-силна е тя - толкова по-лесно се достига до практиката. Спомена и за важността на мантрите, които действат пречистващо.

По време на лекциите се раздават чай, мляко и тибетски хлебчета и се създава една много приятна атмосфера на уют и единение. Всички са седнали удобно върху килимчета и възглавнички, обувките разбира се са на места, обособени за тях. Деца си играят, някои лежат, други медитират, трети концентрирано следят всяко движение на Лектора. И всичко е толкова естествено и точно на място..

След лекциите обикновено прекарвах времето си с момичетата, тук- там присъединявахме някой в компанията.

Те бяха отседнали в Багсу, което беше на около 20 минути пеша от мен. Доста популярно местенце, по-евтино и някак по-туристическо или младежко.. Оприличих пак две подразделения, както в старото и новото Манали. Багсу беше - старото :) Всеки ден имаше различни уоркшопи, практики, места за забавления, интересни магазини и всичко, което би разнообразявало приятно един чужденец.  Единия ден придружих Лора на Аюрведична консултация, защото искаше да започва обучение в един аюрведичен институт. Друг ден, цял следобед прекарахме в магазина за музикални инструменти в “Nature Тwins”. Свирихме, забавлявахме се, купих си “Морчунга”- което се оказа най-старият познат музикален инструмент, още не съм го усъвършенствала, но задобрявам ! :)

  Посетихме едно събитие наречено “Екзотичен танц”.  На входа ти дават някакъв чай, който обаче на нас ни се стори леко съмнителен и решихме да прескочим. Наименованието екзотичен танц, беше достатъчно предизвикателно за да пием каквито и да е напитки :D   Прекрасни, леки и оживени дни. Спомням си едната вечер трябваше да се прибирам късно оттам към 22:00 часа - сама, валеше порой.. Тъкмо преди да се кача в рикшата, ме връхлети идеята да продължа пеша..Валеше изведро, аз гледах луната и звездите, газех в локвите и беше така великолепно..(Истината е, че от гледна точка на настоящия момент и умът, това беше рисково и може би не особено умно, но там и тогава не изглеждаше така.. и съм благодарна, че си го подарих :) ) Вечерях в стаята - царевица, вегански бонбони и кашу- след интензивен и изпълнен с вълнение ден, това беше най-блажената храна, на която истински се наслаждавах. 
На другия ден тръгвах и най-накрая успях да платя.. Откакто пристигнах се опитвах да си платя за престоя, но не разбирах защо всеки път някак ме убеждаваха да го оставим за по-късно, чак бях започнала да се съмнявам, че има нещо странно.

И така последен ден. Реших да не си правя експерименти. Сигурно, да тръгна навреме, да мина да си изтегля пари от банкомата на центъра и да си хвана такси, вместо да пътувам с градския транспорт и да рискувам да не бъда навреме за самолета в Кангра.

Колко съм наивна.. Разбира се, че банкоманът няма да работи, другият, в близост също.. таксита не пожелаха да ме вземат, за 450 рупии, тъй като цената е минимум 600. А, време вече нямах особено, тъй като планът беше да спестя "време" хващайки си такси… И така бягайки с безумния си багаж, натъпкан в раницата ми се отправих към автобусите, оказа се, че тъкмо един джип - маршрутка тръгва към Дхарамсала. Качихме се 8 човека отзад, всички с куфари.. Дадох 30 рупии. Останах с 420. Направих сметка, че щом от Мак Леоганж до Кангра е 600, а Дхарамсала е по средата на пътя, парите ще ми стигнат за такси от Дхарамсала до летището и ще наваксам с времето.

Да, ама не - пазарлъци големи с такситата, докато накрая с явно нежелание склоних след като си изкарах всички пари от джобовете и ги изтърсих демонстративно за последните монети. Поехме към Кангра с 20км/ч. толкова бавно се движихме, че наистина беше всичко на кантар.. Докато в един момент след разговор по телефона таксиметровият шофьор спря и ми каза, че ще изчакаме негов колега да ме закара.. Обясних му, че наистина вече закъснявам, но той ме успокои, че няма да има проблем… Пея си “Ом нама шивая” , защото интензивността на емоциите се покачваше, а не виждах какво мога да направя и чакам…Дойде! (Честно казано, какво можеше да стане? Да изтърва полета и да съм в нова интересна ситуация, пред ново приключение..та винаги така ставаше и никога така както си го мислех и представях, а в пъти по-пленяващо и богато..). Качих се, след което първият шофьор ми каза да му дам 300 рупии, а на другия да дам 150.. Аз му припомних, че ще останат 130. Видимо не му стана приятно и каза да се разбера с новия.. ПАК Тръгнах… Обясних каква е ситуацията на човека, той излезе пълната противоположност. Изключително внимателен.  Влезе ми в положение дотолкова, че не искаше да ми взема последните пари, на мен пък от добрия жест толкова мило ми стана, че нямаше как да не му ги дам! Така или иначе отивам на летището и прецених, че няма да ми трябват никакви пари в брой.. И така.. Летището беше доста малко и спокойно. След като от чекина ме върнаха поради свръх багаж, обмисляйки как да си подредя нещата, тъй като бях в ситуация с тежки неща, които не бяха позволени за ръчен, като например камъни и кристали от Хималаите, Тибетска купа (около 4кг.), Скулптура  (около 4кг.), Традиционен Ладахи чай (1.5кг.). И докато си мисля, как хората си купуват традиционни, "нормални" подаръци, чух един тих глас. Обърнах се и видях висок, светъл и сравнително слаб мъж, който ми каза да го изчакам зад колоната до местата за сядане, щял да ми помогне с багажа.. Колкото и смешно да изглеждаше ситуацията й се доверих. Отидох си зад колоната и зачаках.. Дойде той разкри ми разни пътешественически трикове, взе малко от багажа ми и всъщност направи мисията възможна! :)  С Нийл прекарахме следващите близо 5 часа в един неспиращ диалог. Той беше преподавател в Медицински Университет в Ню Орлианс, но прекарваше по шест месеца в Индия, Дхарамсала. Изградил студентска програма за стаж на медицински студенти, които за 2-3 седмици идват и работят в различни манастири и малки селца. Срещайки се с една съвсем различна действителност виждат професията през една различна перспектива.. За мен това, което Нийл правеше беше толкова ценно. Отвън изглеждаше просто някакъв стаж, екскурзия, виждаш забележителности на другят край на света. Но съм сигурна, че нещо се пропукваше в тези млади хора и всъщност той им даваше едно здраво ядро, което ги правеше различни и бележеше една по-дълбока осъзнатост и свързаност с професията им, а и не само..

И така с Нийл се разделихме, а моето време в Индия отброяваше последни часове…