Yogi Friend Of Mine: Beyond The Colors

'We don't take a trip. A trip takes us.'

John Steinbeck

Много ми се иска да ви разкажа за едно вълшебно пътуване, което се оказа едно от най-удивителните приключения в живота ми. Първо, защото желая да запомня и съхраня в съзнанието си всеки миг от него и второ, защото бих се радвала да вдъхна кураж на някой, който тепърва мисли да приключенства сам или да посети някое далечно място по света, но по една или друга причина се страхува или се чувства несигурен да поеме по пътя на сърцето си, или да следва мечтите си. Знаете ли, светът е толкова голям и прекрасен и възможността да обикаляме, да го разглеждаме и да му се наслаждаваме мисля, че е една от най-ценните в живота ни! Дали магия, дали съдба, дали късмет или нещо друго ще оставя на вас да прецените, аз просто ще разкажа от името на един пътешественик, безпристастно и без очаквания за едно пътуване до Индия.
Чудесата започнаха още от летището в Истанбул, откъдето трябваше да си хвана самолета за Дели. Докато стоях на гейта и чаках всеки момент да ни извикат и да се качваме на борда почувствах жажда.
За жалост нямах никакви монети или дребни пари, с които да си взема бутилка от машината и реших,че така или иначе няма да умра от жажда, все пак след малко ще се кача в самолета и ще утоля жаждата си. Нямаше и 5 минути, докато си четох пред мен застана един мъж, подавайки ми бутилка вода от машината. Не бях дори разговаряла с него, не бях дала какъвто и да е знак, че ми се пие вода, дори не бях отишла до машината. Все още за мен е изключително неясно как този човек реши да ми вземе вода! В първия момент бях много изненадана и даже отказах от срам, но човекът настоя да я взема, като ми показа,че и той си е взел и тази е за мен, така че се съгласих и оставайки в изумление Благодарих.
Качих се на самолета и още преди да излетим стюардесата мина през всички с почерпка бонбони, случайно или не-ме подмина, а през ума ми мина, колко ми се хапваха точно такива бонбони. Разбира се отново от срам нямаше как да си ги поискам и бързо приех мисълта, че ще ми се размине сладката почерпка. На връщане обаче стюардесата, носейки купата с бонбоните се спъна точно пред мен и разсипа всичките отгоре ми.. Вече сериозно се замислих, че трябва да внимавам с мислите си, защото това дори и за съвпадение вече беше прекалено странно...
И така пътешествието ми към Индия започна!
Когато пристигнах в Дели трябваше веднага да се отправя към чекин-а за да хвана полет за Патна, където трябваше да ме чака група от българи, с които заедно да продължим към ашрама, в който щяхме да прекараме следващите дни.
Отивайки на чекин-а обаче ми съобщиха, че полетът е оувърбукнат и няма как да се кача на самолета. За мен беше непонятно как може да съм си платила билета преди повече от месец, да отида два часа преди полета и да не ме пуснат без никакво предварително предупреждение. Оказа се, че това е често срещана практика, та трябваше да остана и да прекарам нощта в Дели. Тъй като ми беше трудно да приема ситуацията стоях около час на главата на служителя от чекин-а, който разбира се нямаше грам вина, задавайки му всякакви въпроси и показвайки колко съм отчаяна, от това, че иска да остана в Дели и да пътувам съвсем сама после към Рикхия, тъй като разбира се групата нямаше да ме изчака до другия ден. Той ми предложи да отида да спя в сестра му, която живеела наблизо до летището и дори да съм напълно сигурна, че на другия ден няма да се случи нещо подобно склони да ми изкара бордър пас на своя отговорност, изрично отбелязайки, че това не е по правилата, но прави компромис. Седнах да чакам смяната му да приключи за да ме заведе до сестра си, но в това време явно е имало доста хора в ситуацията, в която бях и аз, и още повече недоволни, така че от компанията решиха да ни уредят хотел, близо до летището, в който да пренощуваме.. Тъй като не успях да обменя никакви пари, поради реформата, която стартира малко преди идването ми в Индия това за мен беше идеален вариант. Макар да исках час по скоро да отида в ашрама и въобще не ми се нравеше, че ще оставам в Дели реших, че това ще е част от приключението ми и в никакъв случай не трябва да разваля настроението и прекарването ми още от първия ден! След като си починах в хотела и се разходих в околността, отидох да вечерям, където измежду всички индийци бях единствената, която ядеше с ръцете си, което малко ме изненада, но все пак това е столицата и може би по-голяма част от хората бяха възприели по- различни навици. Аз обаче нямах търпение да стъпя на Индийска земя и да си хапвам с пръсти, защото така храната е толкова по-вкусна, че в удоволствието си нямаше как да се почувствам неудобно. Та, това за мен е част от чара на индийската култура! Докато си хапвах сладко, сладко до мен седна двойка. Мъж индиец и жена, която притежаваше черти на европейка, със сигурност не беше индийка. Той беше много добре облечен в костюм, в европейски стил, а нейното облекло по- скоро беше в индийски. Имаше нещо в тях..освен, че бяха изключително любезни и мили, от очите им искреше любов и такава топлина.. Заговорихме се и от дума на дума се оказа, че това са небезизвестните ПК Маханандия и Шарлот, чиято история днес е вдъхновила не един или двама, които да пишат за тях. Приказката им е увековечена в книга, която днес е бестселър, преведен на 13 езика. (очаква се превод и на български..:)) Една история за истинската любов, която не познава граници и невъзможни бариери. За любов, която пламва през 1975, когато за пръв път двамата се виждат в Индия. Той е беден индиец от най-ниската каста, рисуващ картини на улиците на Делхи, а тя момиче от Швеция, което идва да разгледа далечната страна и има изключителен интерес към тази екзотична култура.
Индийците имат няколко библиотеки, в които са подбрани акашевите запаси, изписани на санскрит на всички души, живеещи на земята. Тези записи са на палмови листа, които съдържат информация за минали и бъдещи прераждания, както и насоки, и важни събития за настоящия живот. Точно от такова листо младият ПК знае от родителите си, че той е единственият в семейството, чийто брак няма да бъде уреден и ще се ожени за бяла жена, която е родена през май. Разбира се първото нещо, което ПК пита Шарлот е за нейната дата на раждане и се оказва,че тя е родена през месец Май.Той вече е сигурен, че това е неговата бъдеща съпруга, която съдбата му е предназначила. След месец тя трябва да се върне в Швеция, а той не спира да мисли за нея. Събира пари и си купува колело, като решава да последва зова на сърцето си и се отправя на едно необикновено пътешествие към Любовта. Отнема му около 5 месеца да прекоси всички страни от Индия до Швеция с колето, като по пътя рисува картини и така успява да преживява през тези месеци на своето пътуване (сподели ми,че пътят му е минал и през България и познаваше част от страната!) Пристига в Швеция с 800$, които е изкарал от рисуването по пътя и за тези години, можете да си представите каква стойност имат.. Та, накратко те се женят, днес имат две деца и живеят в Швеция, където ПК преподава рисуване, дори през 2005 е номиниран за Нобелова награда. Истински вдъхновяваща история, която не спира да впечатлява и до днес всички, но по-важното за мен беше усещането и енергията, които излъчваха тези хора. Не можех да повярвам на невероятната си среща и се чувствах истински щастлива от факта, че не успях да се кача на самолета си преди няколко часа! На другия ден отидохме заедно до летището - те се прибираха към Швеция, а аз трябваше да продължа по пътя си към Патна. Сбогувахме се с изключително топли чувства и прекрасен спомен за мен, който ще пазя дълго в сърцето си!

Тук можете да научите повече за тази удивителна история:

http://edition.cnn.com/2016/02/11/travel/india-sweden-love-story-cycle/

За мой не голям "късмет" обаче отново не успях да обменя пари, тъй като местата обособени на летището отново бяха затворени. Не осъзнавах какво точно се случва и искрено се надявах в Патна да имам възможност да си взема някакви индийски рупии, защото в противен случай, честно казано не ми се мислеше.. все пак това е Индия и особено в по-малките и бедни области, където щях да прекарам времето си едва ли щях да намеря някой, който да ми обмени пари или банка, така че моите банкноти от 50 евро щяха да са незначителни хартийки, а трябваше да си купя билет за влака най-малко! Когато отидох на чекин-а разбрах, че полета ми ще има закъснение и пристигането ми не можеше да бъде планувано за пореден път. И тук отново - чудо - срещнах се с Фези, с който вчера не успяхме да си хванем самолета, но той отиде да спи при сестра си и днес отново беше на летището с надежда да успее да хване следващия полет и да се прибере у дома. Фези беше на около 50 години, индиец, мисюлманин, който живее от 20 години в Саудитска Арабия, но всяка година се прибира по веднъж за да види семейството си, което живееше в Патна. Жена му и едно от децата му вече бяха там, тъй като бяха тръгнали няколко дена по – рано, но на него, поради служебни дела му се наложило да остане още малко и да пътува сам. Та след като го питах дали в Патна ще намеря къде да обменя, понеже не съм успяла, той реши, че на всяка цена трябва да ми помогне, тъй като на летището в Патна щяло да е много трудно да направя това, а да съм без индийски рупии не е добра идея, особено когато пътувам сама и трябва да се придвижвам с влакове. Като местен след около 30 минути той успя да ми уреди да сменя малко пари, от едно бюро, което уж беше затворено, но след като помоли и обясни ситуацията ми успя да убеди човекът, който стоеше зад касата. Вече имах 2000 рупий, които като за начало щяха да ми стигнат. Изключително благодарна съм за жеста, добрината и късмета, който изкарах!

И така.. качихме се на самолета, а Фези ми обеща, че ще ми помогне да си хвана влака до най-близката гара до ашрама, в който отивах и ще ми покаже къде е гарата в Патна. Когато пристигнахме той звънна няколко телефона, дойде мъжът на сестра му да ни посрещне и още едно момче, което трябваше да ме закара до гарата. Оказа се обаче, че влакът, който можех да хвана е бавен и тъй като обикновено влаковете закъсняват ще пристигна късно на гарата. Да си хвана рикша до ашрама в подобен късен час би било предизвикателство. Можеше да се наложи да пренощувам някъде навън сама и това му се стори притеснително. Затова ми предложи да остана в къщата му през вечерта и на другия ден да си хвана влака в 5 сутринта, който бил добър и бърз, и преди обяд да пристигна. В първия момент няма да лъжа в мен се събудиха съпротиви. Как да отида в напълно непознат мъж, съвсем сама ? Но той беше изключително настоятелен и сподели, че наистина много ще се притеснява за мен и това не е добра идея. След като прецених риска като 50/50 : да отида в напълно непознат човек да пренощувам или да спя сама вечерта на гарата реших, че може би опасността би била една и съща и реално ако нещо е писано да става - ще става..та, така се качих в колата му. Пътувайки до дома на Фези, той и мъжът на сестра му започнаха да си говорят на хинди и в мен отново се събуди леко притеснение. Имаше мисли от сорта на колко съм наивна и как така съм се съгласила на това предложение, но реших, че няма да давам място на страха и ще мисля позитивно, имах благословията на моя Учител от България и някак знаех (вярвах), че всичко ще бъде наред! Пристигнахме в дома на Фези, където живееше неговия брат с жена му и други членове на голямото семейството. Тъй като той си идва само един път в годината след час започнаха да идват и други роднини, които искаха да го видят и се озовах в средата на прекрасно семейно събиране. Всички се държаха изключително любезно и мило с мен и се чувствах като най-специален гост! Дадоха ми стая, където да си почина и през това време ми купиха билет за влака, за който не желаеха да ми вземат пари, въпреки настояването ми. Фези смяташе, че с тази финансова реформа, в средата на която съм пристигнала ще ми бъде много трудно да обменя и тегля пари, така че съм имала необходимост от тях и дума не можеше да стане да му дам пари. Това беше и първият момент, когато се разплаках в Индия.. от добрината и невероятното гостоприемство на хора, които срещам за първи път в живота си! Дано да заслужавам такова отношение и дано да имам осъзнатостта и аз да върша такива добрини за хората ! Вечерта си прекарах в игри с децата от семейството, (имаха игра, наречена "Лудо", която наподобяваше нашето “Не се сърди човече”) в учене на хинди думи, както и преподаване на български и свирене на йоника. Знаете, че децата обичат много въпросите и след като едното от тях ми сподели, че любимото му име е Елза, ме върна много години назад, когато бях прочела една приказка за “Умната Елза” и всъщност бях на същата възраст, когато вдъхновена от тази история моето любимо име също беше Елза, какво съвпадение, нали? Децата бяха прекрасни, личеше си, че семейството им създава една добра атмосфера и са отгледани в много любов.

Семейството на Фези беше сравнително богато за стандартите на Индия, имаше телевизор, голяма къща и дори хора, които им помагаха в домашните задължения.

Имаше жена, която готвеше в кухнята, не от семейството, макар че всички се държаха с такова уважение към нея, че в началото не бях разбрала, че е жена, която се грижи за дома. Тя ми приготви изключително вкусни неща за хапване, а след като си тръгна и съпругата на Фези влезе в кухнята и ми сготви прекрасни ястия, които бяха точно по вкуса ми. От предишното ми пребиваване в Индия спомените с храната не бяха толкова добри, но това, което милото семейство ми приготви явно съобразено, че съм чужденка беше уникално вкусно! Седнахме да хапваме, като за мен имаше съвсем различни неща, от това, което вечеряха те, тъй като не бяха вегетарианци и ястията им бяха с много подправки. Голям жест от тяхна страна, прекрасни домакини, освен благодарността изпитвах и неудобство от добрината на тези хора и вниманието им към мен! Вечерта премина в истории за България, Индия, религии и много други интересни теми и разкази. Бяха изключително интелигентни и отворени, разговорите с тях за мен бяха удоволствие.

Фези и част от голямото му семейството

Без да искам да отегчавам хората и да говоря за религия, но Фези беше изключителен пример за мен. Oпределям вярата като ценно нещо, посредством религията също можем да научим за много. Да развиваме добродетели, учи ни на истински ценности. Ето така един вярващ мисюлманин се погрижи за християнка с много топлина, обич и разбиране. Защото на това всъщност ни учи всяка религия – да бъдем добри към всички, без да се делим на "наши" и "ваши". Не да убиваш, а да създаваш и да даряваш, не да се мислиш за нещо повече от останалите, а да виждаш всичко, което ви свързва. На това ни учи религията на това ни учи любовта и вярата в Бог.

Защото най-силната и истинска религия, както и Далай Лама казва е тази на Любовта! Защото смисълът не е в разделянето, а в събирането и осъзнатостта за свързаността! Да бъдеш добър човек не означава да си фиксиран и да делиш хората, а да си готов да помогнеш на всяко същество, което има нужда от помощ, да проявяваш състрадание и да не нараняваш, да приемаш и да даряваш любов!

Срещата с Фези, този човек с огромно сърце и семейството му беше уникално преживяване, от което научих много и не мога да опиша благодарността си към него, както и на моя "късмет", че не успях да пристигна в ашрама и този ден!

На другия ден в 5 сутринта потеглих и се сбогувах с прекрасното семейство! Момчето, което помагаше в дома на Фези ме изпрати до влака и изчака с мен докато пристигне. Придружи ме и се качи с мен, показа ми мястото ми и малко преди влака да потегли ме остави.

Всичко изглеждаше спокойно, толкова спокойно, че дори заспах. След малко повече от час се събудих и не можах да повярвам на това, което виждах.. на място за 6 човека бяхме 13 възрастни и 4 деца, влакът се пръскаше по шевовете и всички снимки, които сме виждали в интернет за индийските влакове - преживях едно към едно! Вратите не се затварят, хора скачат в движение, ръце, крака стърчат през прозорците, които са с решетки. В Дядовата ръкавичка им е било по-широко! Едната ми чанта беше под седалката, но имаше толкова много хора, че не можех да си провра ръката за да я изкарам! Децата плачеха, смачкани от хората. Беше нещо, което е трудно да се пресъздаде с думи, защото надминаваше всичко, което умът може да си представи..Аз бях единствената бяла в купето, най-вероятно и във влака и можете да си представите как всички погледи бяха в мен. Някои ме гледаха с учудване, с любопитство, някои ме гледаха страшно и с недоверие, виждах различните емоции, които създавах в хората.. След около 30 минути, в които се опитвах да си провра ръката между краката си и да си отворя чантата, за да изкарам сандвичите, които Фези ми беше дал за пътя - най-накрая успях! Раздадох ги на децата, които не спираха да плачат. Оказа се, че им харесаха и това ги успокои. Едното дори седна върху мен и заспа, като преди това на няколко пъти също се опитвах да го сложа на коленете си за да не бъде мачкано право и да не мори крачетата си, но то плачеше и все повече при всеки мой опит да го докосна. Не мога да ви обясня с думи, чувството, което изпитах! Това беше едно от най-силните ми преживявания. Детето спеше нахрането върху мен и изведнъж сякаш цялата енергия около мен се промени. Хората вече ме гледаха по друг начин. В очите им имаше топлина и обич. Започнаха да ме разпитват откъде съм, къде отивам, колко ще стоя, отново станах специален гост и всички в купето бяха изключително мили и любезни. Когато дойде време да слизам ми проправиха път и едното момче, което каза, че ще слиза на моята гара ми помогна да си взема раницата, която беше доста далеч. Провика се на хинди, а един мъж я свали и я подаде на друг и така по верига стигна до мен накрая. След това същото това момче ме пита дали искам да ми помогне да си хвана рикша и ми уреди транспорт, по-евтин дори от сумата, която ми бяха казали предварително да приготвя. Тъй като цените за чужденци и за местни са изключително различни аз се уредих с местна тарифа, благодарение на това добро момче! И така, вече пътувах към ашрама и дори не можех да повярвам, че съвсем скоро ще съм там!

Първият ашрам, който посетих и където ме чакаха групата българи беше Рикхия в щата Бихар, една от най-бедните области в Индия, където Традицията на Сатянанда Йога се грижи за цялото околие, помагайки на хората не само давайки им храна и неща от първа необходимост, но и учейки ги на занаят, както и на отглеждане на различни култури, така че и сами да могат да се грижат за себе си.

Според Сатянанда Сарасвати благотворителността е свързана не само с това да дадеш нещо на някой, но да дадеш нещо, което да промени мислите и живота му. Защото ако дадеш на просяка пари, той ще отиде и за една вечер може да ги изхарчи и изпие, на следващия ден ще бъде на същото място и това, че си му дал пари абсолютно се обезсмисля. Благотворителността е да посадиш семенца на промяна към по-добро у самия човек, да му дадеш или създадеш нови възможности в дългосрочен план, които ще подобрят качеството на живота му.

Традицията се грижи и за децата в областта, като е създала училище, в което те освен, че се образоват и получават знания в различни науки, развиват и креативността си, с много часове по танци, музика и различни изкуства. В Индия много хора, особено от най-ниската каста нямат възможност да посещават училища, но традицията на Сатянанда е осигурила тази необходимост. Забележително място, забележителни идеи и забележителни хора !

Няма да разказвам за преживяванията си в ашрама, само ще кажа, че човек, който иска да се докосне до същината на йога от моя скромен опит, това е място, където може да получи много знания и да подреди и преосмисли практиката си! Изключително ценно място беше и другия ашрам, който посетих, свързан с традицията в Мунгир, Бихарското училището за Йога.

Тук сансангите със свами Ниранджананд бяха невероятно богатство и се чувствам късметлийка, че успях да се докосна до човек като него, който излъчва такава енергия и светлина, разпръсквайки я навсякъде около себе си.

Тъй като тук не съм решила да говоря за йога и много от вас може да нямате интерес свързан в тази сфера няма да се спирам на живота в ашрама, само ще кажа, че това беше едно наистина спокойно място, където човек може да научи много, както за себе си, така и за света, и всички останали. Там прекарах времето си в Сева, Киртан, лекции и много нови запознанства, както и подготовка за празниците, които предстояха!

За първи път прекарах Коледа не със семейството си и то на място,толкова далеч..без телефон, без интернет, без всякаква връзка и комуникация извън ашрама. Това си беше голямо предизвикателство и за мен самата и няма да скрия, че когато след няколко дена за първи път чух майка си, без да подозирам това беше изключително емоционален момент и не успях да сдържа сълзите си.

В Ашрама имаше прекрасно коледно тържество, с весело настроение и подаръци за всички и макар да бях далеч от семейството си, там бях с много хора, които също мога да нарека семейство. Участвах в хор, който разпръскваше коледно настроение и се оказа, че да чуеш “Тиха нощ, свята нощ” на Китайски, Хинди, Български, Немски, Италиански и Английски беше нещо вълшебно, което говореше за истинска свързаност и единство, без значение от езика, националността и мястото, където сме се родили, ние всички просто бяхме едно. :)

Това, че нямахме ток, телефоните бяха забранени (А, и нямаше къде да ги зареждаме), а топлата вода рядкост беше част от преживяването, нещо, което ни помогна да се тестваме и да научим много за истински ценните неща в живота. Е, признавам си няколко пъти си качвах леген на покрива с молиитва за някой друг светъл, топъл лъч.. ;)

След почти три седмици дойде време да напусна ашрама и тъй като ми предстоеше пътуване до Бод Гая и Варанаси реших, че е добре да си намеря все пак начин да обменя малко пари. Нямах резервации за никъде и не бях сигурна с какво ще се сблъскам по пътя си, така че беше добра идея да имам повече индийски пари в себе си. Една жена от ашрама ми обмени малко, но все пак щеше да е добре да отида и до банкомата в Мунгир, тъй като това беше единствената ми възможност за целта. Поради финансовата реформата, пред Банкомата обикновено имаше много дълга опашка и всеки имаше право да изтегли еднократно 2000 рупий, което се равняваше на 30 евро. Поради тежката ситуация парите свършваха често и банкоматите оставаха празни, та се надявах искрено да имам късмет и в това си начинание.

Излизането и влизането в ашрама е под строг контрол, не е свободно и когато всеки си реши. Пише се заявление, чакаш поне ден за да получиш одобрение и ако това се случи ти издават Гейт Пас, с който човекът на вратата ти отваря входа. На този пас е написана причината за излизане, часа на напускане и прибиране. В ашрама има човек, който идва два пъти в седмицата и взема поръчки, ако на някой нещо му се налага да купи, ако отново разбира се одобрят искането, както и Травел агент, който пък помага ако на някой му предстои пътуване и се нуждае от билети. Помолих да ме пуснат тъй като им обясних наложителността предвид това, че ще пътувам сама и от ашрама ми позволиха да изляза при условие, че съм с едно момче, което също имало нужда да тегли пари. Нямаше как да ме пуснат сама, тъй като са поели отговорност за мен и не искали да ме подлагат на риск (те не знаеха как бях стигнала сама до ашрама;) ). Все пак реших да се съобразя и на другия ден се срещнах с Хенри, който трябваше да дойде с мен. Оказа се, че той не желае да тегли пари, а има нужда от интернет и тъй като не намерихме място, където да може да ползва интернет свършихме само моята работа с банкомата и трябваше да се прибираме към ашрама, защото е важно да се спазват правилата там - не трябваше да се разделяме, бяхме обещали да се върнем заедно. Стана ми доста некомфортно, че той дойде с мен, без да има нужда от банкомат и му загубих времето, а своята работа не успя да свърши, но след като се заговорихме се оказа, че той също ще пътува за Бод Гая, ден преди мен. Отново се оказа, че няма нищо случайно и от всичките над 300 човека, които бяха в ашрама по това време не бях попаднала на никой, който ще пътува натам, така че ситуацията не беше в никакъв случай безсмислена и случайна. Разбрахме се в кой хотел да отидем и да се видим там, хем да не бъда сама.

Тръгнах от ашрама с изключително топли чувства и много нови приятели и се отправих към гарата в 5 часа сутринта. А, на входа, чакайки да ми отворят вратата видях Свами Ниранджананд, който изникна изведнъж, разхождайки кучетата си. Поздравих го с дълбоко уважение и вече знаех, че след това изпращане късметът отново ще е на моя страна!

Решението да отида в Бод Гая беше изключително спонтанно. Когато бях още в Рикхия се заговорих с една българка, която ми сподели, че е била в това градче и беше толкова възхитена от него, че почувствах как трябва да направя всичко възможно да отида и аз, дори и само за 2-3 дни. Не беше невъзможно тъй като беше по пътя ми към Варанаси, където също бях решила да отскоча, прибирайки се към Дели, откъдето щях да си хвана самолета обратно за България. Така че просто щях да спра с влака там и да разгледам чудното градче. И без да го обмислям особено вече Бод Гая беше в импровизирания ми план.

На гарата в Мунгир питах около 5-6 човека дали съм на правилния перон, дали тук ще дойде влака за Бод Гая - за всеки случай, това е Индия никога не можеш да си сигурен и затова всяко питане не е излишно. Влак пристигна на съседния перон, съобщиха нещо по радиото на гарата, но само на хинди и изведнъж двама мъже дойдоха към мен и ми казаха, че това е моят влак и да бързам, понеже сменили перона в последния момент! Първо у мен настъпи леко объркване, дали да им вярвам, но после побегнах и в последния момент все пак успях да си хвана влака. Добре че питах толкова хора, та половината гара знаеше накъде отивам :D !

Легнах си на леглото, тъй като този път купето беше спално и успях да се успокоя от бързането, че дори и заспах. След като се събудих се заговорих с момчето на съседното легло, което беше компютърен инженер и пътуваше за работата, която щял да започва по специалността си. Помолих го ако има възможност да ми пусне интернет на телефона, а то беше много любезно и имаше някаква джаджа за тази цел, която включи и успях да се закача към безплатната връзка. Получих съобщение от Хенри, че се е настанил в Гая, която беше в съседство до Бод Гая, тъй като хотела, за който бяхме говорили бил в ремонт и в Бод Гая всички хотели били изключително скъпи в този момент, заради някакво будистко събитие. Попитах в кой хотел е, но явно той нямаше връзка в този момент и не успях да получа обратен отговор. След час все пак се озовах в Бод Гая, където нямах идея къде да спя и дали ще намеря място, което да не бъде много скъпо. Човекът, който ме взе с рикша от гарата ми каза, че Далай Лама ще идва днес в града и ще има посвещение, както и лекции, събитие, което е изключително важно за всички будисти и се случва веднъж на четири години. Не можех да повярвам, защото това вече надминаваше късмета.. Всъщност самото събитие започваше след седмица, когато аз вече щях да съм във Варанаси, но днес бил деня, в който светия човек пристигал. Тъй като в началото на града имаше бариери, заради събитието и не се допускаха рикши и други превозни средства се наложи да повървя, което за мен беше добър вариант от гледна точка на това, че разхождайки се ще мога да разгледам града и да потърся място, където да отседна в движение. Видях едни монаси и започнах да вървя с тях, като си говорихме за събитието, което предстои и се оказа, че това градче, в което Буда е получил просветление и където се намира и пещерата, в която е медитирал в продължение на шест години се превръща в център на будизма, където будисти от целия свят се събират на всеки четири години. Вървяхме около двадесетина минути, като раницата на гърба ми вече започна да ми натежава, а все още не бях намерила място, където да отседна и изведнъж стигнахме нещо като площадче, където се бяха събрали много хора и се оказа, че всеки момент Далай Лама щял да пристигне. Имаше и нещо като медицински пункт, в който помолих да си оставя багажа и без да се замисля го хвърлих зад едно бюро и отидох в тълпата да посрещна духовника. След около 15 минути, момичетата от пункта дойдоха и ми казаха, че сменят мястото си и няма човек, който да ми пази багажа. Аз обаче реших, че предпочитам да остана и дори и някои да ми открадне дрехите това не би имало такова значение пред възможността да видя Далай Лама дори и за 5 минути.

Докато чаках в тълпата се заговорих с един мъж, който стоеше до мен, казваше се Бино. От дума на дума, той разбра, че нямам място, където да отседна и най-вероятно няма да остана в Бод Гая, тъй като знам, че повечето хотели са пълни и цените са доста високи. Той позвъни по телефона си и след като затвори ми съобщи, че има познат, който има хотел наблизо, на много добра цена /Всъщност 3 пъти по – малко от най-евтините места в този момент/. Без да се замислям се съгласих и след като посрещнахме Далай Лама и той се прибра в покоите си, се качих на мотора на Бино и се запътихме към това хотелче. Оказа се наистина изключително близко. Топлата вода все още беше мираж, но пък имаше интернет и много мили домакини, които постоянно ме черпиха с чай и бяха изключително отзивчиви. Дори бях взела стаята на един от собсвениците и по време на престоя ми той спеше в коридора...На другия ден Бино искаше да ми покаже града и част от многобройните храмове, та цял ден обикаляхме с мотора му и се наслаждавахме на забележителностите в града.

Снимка с Бино.

Нямаше как да си го представя и по- хубаво. Изключително добър човек, с голямо сърце.

Зебележителен беше най-големия, главния храм, където се намира дървото, под което Буда е получил просветление. След като го обиколих срещнах един монах, който живееше там и прояви изключителна любезност като ме попита дали желая да ми покаже още неща и да повървя с него като ми разказва за мястото и историята на Буда. Знаех че Бино ме чака отвън, но нямаше как да пропусна тази възможност на частен гид и се съгласих. Та, така разбрах много за историята на Буда, за нещата, които хората правеха в храма, както и много други неща свързани с будизма, и макар да знам, че се повторям, това отново беше голям Късмет! В храмовете хората се събуваха, тъй като да влезеш с обувки беше признак на неуважение и когато свърших с обиколката и се запътих към изхода имах изненада - обувките ми бяха откраднати.:) Това събитие по никакъв начин не успя да наруши насладата ми и удовоствието от пътешествието ми, сигурна съм, че някой друг е имал нужда повече от тях и си заприпках боса. Седнах в един ресторант и започнах да се храня с ръце, а краката ми боси и не особено чисти, без да се осланям в красива и луксозна атмосфера аз тествах живота и сякаш опитвах храната по съвсем различен начин! Пошегувах се с Бино, който имаше обувки на краката си, че сега съм повече индийка от много други индийци и двамата се смяхме. Беше прекрасна вечер и след като се прибрах се насладих на добра компания в хотела, където си говорих със собствениците и част от гостите. Единият собственик беше индиец, но женен за японка, та живееше в Япония, беше дошъл само заради Калачакра, тъй като това е събитие, което привлича изключително много туристи и вярващи и както се досещате работата беше повече от обикновено. Запознах се и с едно момиче от гостите, изключително мило, от Израел с огромен интерес към будизма. Тя беше прекарала последният един месец в манастир и разказваше с въодушевление нещата, които беше видяла и научила за престоя си там.Това, което чувствах беше топлина и уют, а приключението ми ставаше все по-вълшебно и по-вълшебно. На другия ден мотора на Бино се развали и той изпрати брат си и племенника си да ме заведат с техния мотор до пещерата на Буда. В скалите, високо и далеч от града, разбира се сега пълно с туристи и много поклонници и въпреки това, мястото беше специално и всеки можеше да почувства енергията му.

Тъй като не можех да продължа пътуването си боса, колкото и комфортно да се чувствах все трябваше да имам обувки за самолета и прибирането си, та се наложи да си купя.

В Бод Гая нямаше много магазини за обувки, а в повечето нямаше женски, та трябваше да пообикалям, докато си намеря най-шарените, целите в пайети, индийски обувки, които спазарих на добра цена и всеки момент, в който ги погледнех изпитвах радост и едно такова весело чувство.. (същото каквото изпитваха хората и впоследствие на летището в Истанбул и Варна, когато ги зърнеха :D )

И Така дойде време да се разделя с Бод Гая и да потегля към Варанаси. Един от свещените градове на Индия, където много хора отиват в края на житейския си път, тъй като дълбоко вярват, че това е място, което те освобождава от цикъла на живота и смъртта и душата ти се извисява без да се преражда повече на тази земя, в която има толкова много страдание. От една германка в ашрама знаех за едно местенце, където мога да отседна и тъй като вече бях сигурна, че няма нищо случайно реших директно да се запътя натам. От гарата ме хвана един човек с рикша, който уж знаеше къде се намира хотела ми. Оказа се, че всъщност не знае и се опитва да ме заведе на съвсем друго място, където разбира се да получи добър комисион, като ме убеждава, че е много по-хубаво и е в центъра на града. След като обаче усетих каква е работата аз реших да му платя и просто да тръгна сама и да се опитам да намеря моето местенце.

Така се озовах на Аси Гат, който беше в края на града и оттам по реката продължих към централните гатове. Не мога да определя колко съм вървяла, но с раницата на гърба се изморих доста. Стигнах до един хотел, за който знаех от Хана, (момичето от ашрама) че е близо до Лотус Гест хаус, където исках да отседна и аз. Та, оттам отидох зад хотела и започнах да разпитвам хората. Никой обаче не беше чувал за Лотус и след като се помотах почти час вървейки без посока в тесните улички и чакайки да попадна на някакъв знак срещнах едно момче, което ме пита къде отивам. Без да влагам кой знае какви надежди, му отговорих дори без да се спра и в момента, в който го подминавах той каза, че знае къде е това място и ще ми помогне да стигна до него! Малко бях започнала да се отчайвам и не можех да повярвам, тъй като често попадах на хора, които се опитваха да ме залъжат и да ме изпратят на съвсем различни места. Но той каза, че ще ме изпрати до един магазин, чийто собсвеник е и собственикът на хотела, та веднъж стигна ли до магазина, ще се намери кой да мe съпроводи и до хотела. Стигнахме до магазина, който се намираше на широката улица Бенгали Тола и едно момче ме поведе из тълпата. След 500 метра отново влязохме в тесните улички и започнахме да вървим измежду сергийките, кравите, и всичко що можеше да се побере в улица със широчина метър. Раницата ми тежеше вече доста и бях много изморена, почти навсякъде я закачах, тъй като беше изключително тясно, като лабиринт..без край.. Нямах търпение просто да се простна в леглото си и даже си мислех да не изляза, защото бях сигурна, че изляза ли абсурд да успея да намеря хотела си отново. Това беше първият момент, в който може би бях паднала малко духом. За контраст хотелът се оказа най-чистото място, което бях виждала в Индия. Американка ме посрещна на входа, много усмихната и мила. За мой късмет имаше свободна стая, която обаче беше резервирана за след два дена, а аз трябваше да остана четири, но пък каза, че ще ми съдейства и ще ми намери близо друг хотел, където да прекарам остатъка от престоя си..периода след два дена беше прекалено далечно време за мен, та качих се в стаята и си оставих багажа. Вече бях спокойна имах къде да спя, умората изчезна изведнъж и може би това, че нямах прозорец по някакъв начин ми повлия, реших веднага да изляза на въздух и да се разходя, давайки си още един шанс да заобичам Варанаси.

Не мога да обясня точно как, но успях да изляза отново на Бенгали Тола и оттам намерих дори и най-близкия Гат, спуснах се по него и започнах да се разхождам по брега на реката. Не спираха да ме заговарят и да ми предлагат неща от разходка с лодка до боички за тяло и масаж.. Варанаси, както и цяла Индия е място където се усеща дуализмът. Това е най-цветната страна, която съм посещавала. Въпреки бедността всички са облечени с ярки, радостни цветове, които носят едно закачливо настроение и наистина радват окото. Силни, накъртващи миризми, точно каквито са и преживявания и впечатленията в тази страна. Първият път, когато отивах в Индия ми бяха казали : “Индия е място, което няма да те остави равнодушна. Или ще я намразиш завинаги и повече никога няма да искаш да стъпиш там, или ще се влюбиш нея и ще мечтаеш да се върнеш.” Ако трябва да съм искрена първия път Индия ме впечатли, този път обаче Индия ме завладя! Страна на крайностите, съвсем естествено да събуди крайност и в мен.

Докато си вървях измежду хората си мислех, че имам нужда от тишина, а тук е толкова трудно да намеря такава. Няма и секунда, в която някой да не те заговори, задърпа или иска нещо от теб, но след като седнах да погледам реката се сетих, че тишата е вътре в нас... И тези външни условия не бива да влияят на тази наша вътрешна тишина. Осъзнах, че това си е част от тяхната култура и аз съм техен гост, именно да се пототя в техните навици и да приема тези техни черти беше смисъла на моето пътуване, а не да се опитвам да внедрявам своята култура, да сравнявам и да правя положителни или отрицателни заключения. Нещо повече като гост - трябваше да уважа техния начин на живот и да разбера, че няма грешно или правилно има такова каквото е и не трябва да допускам умът ми да ми прави номера и да ме лиши от собствената ми тишина и от прекрасното прекарване на едно толкова непонятно за моята култура и разбирания място.

И тук едно хвърчило мина над мен и видях щастливите боси и почти голи деца, които си играеха с него. От очите им искреше истинска радост. Когато след миг хвърчилото падна и не успяха да го вдигнат един преминаващ непознат го взе и им помогна да излети отново във въздуха. Те се разбягаха с весел глъч след него. Децата тук не играят на компютри и таблети, те играят на истински игри, използвайки креативност за да си изобретят сами играчките с налични материали от дървени клонки и въобще всичко, което се намери и влагайки цялото си въображение превръщат играта си в невероятно, истинско приключение. Това много ме замисли за начина, по който ние много “Културните” осакатяваме децата си и стопираме енергията, таланта и развитието им. Извинявам се за категоризирането, защото това отново може би е резултат от дефектните фунцкиите на моя ум, с който така усърдно се боря. Така че приемам различията без да съдя и продължавам да се впечатлявам с отворени сърце и ум!

В този момент дойде един младеж до мен и започна да ми задава въпроси откъде съм, какво правя във Варанаси и т.н. Реших, че той е отново някой продавач и иска да опита да ми продаде нещо или някоя услуга, но нямаше значение аз исках само да се разходя и тъй като си казах, че ще опитвам да бъда отворена за тази различна култура няма да го гоня, когато той реши ще си тръгне сам, без да се поддам да наруши вътрешното ми спокойствие. Защото е много лесно както с добрия да бъдеш добър, така и когато си сам в планината далеч от всичко и всичко да се чувстваш спокоен и свободен, но предизвикателството се крие в това да бъдеш добър, да бъдеш в мир въпреки всичко и всички, не само в усамотение, но и в хаоса и навалицата от хора, които не се грижат за комфорта ти, а напротив. Та, така се запознах с Кишън, който не се отдели през следващите два часа от мен. Стигнахме до Бърнинг Гатовете, където той надълго и широко ми разказваше за ритуалите и вярванията на хиндуистите свързани със смъртта и научих изключително много неща, които в първият момент объркаха тотално емоциите ми.

Бърнинг гатовете са местата, където изгарят починалите хора. Това са места точно до реката и предвид голямата численост на индийците тук ритуалите не спират в продължение на 24 часа, като във всеки един момент има поне по 5-6 запалени огньове. В първият момент, когато бях там не осъзнавах, че това всъщност са горящи хора, тъй като самата енергия на тези места е много различна от тази, която се усеща в нашата култура. Дори не исках да му повярвам, впоследствие обаче когато разбрах, че това наистина се случва там и започнах да разпознавам в огъня телата на хората настъпи моето емоционално объркване. Преди това мислех, че това са просто запалени огньове, нямаше как да предположа, че в тях има човешки тела, в момента, в който на умът ми му беше казано какво се случва той веднага започна да "вижда".. замислих се, как знаейки, познавайки нещо ти го виждаш, но когато то е непонятно за отминалия ти опит дори нямаш очи, с които да го разпознаеш.. Изведнъж картината пред мен се преобрази коренно.. това не бяха просто огньове, това бяха ритуали за изпращане на починали.

Когато някой починеше близките му го обличаха с хубави дрехи, слагаха му ценните накити и лични бижута и го увиваха в оранжево наметало и цветя. Шест или повече мъже повдигаха трупа на нещо като бамбукова стълба и преминаваха през целия град, пеейки бодро мантра, която звучеше като тържествен марш, докато стигнат до Ганга. Всъщност Варанаси е място, което много хора, в края на житейския си път избират да посетят за да имат възможността тяхното земно съществуване да завърши точно тук. Не случайно това е един от свещените градове в Индия, където енергията на реката е толкова силна, че може да те освободи от цикъла на живота и смъртта или преражданията, които следват. Индийците възприемат земния край на това място като ново начало, което отвежда душата в по-горни астрални светове. Така че ритуалите им са свързани точно с това освобождаване на душата от земните страдания и мъки.

Близките на починалите, ако са мъже се бръснат, както косите, така и брадите, а жените си режат ноктите и в продължение на една година отбелязват траур като не сключват брак в семейството и идват да се къпят всяка сутрин в реката.

Има няколко изключения, в които телата не биват изгорени до брега. Например ако починалия човек е бременна жена или дете под 15 годишна възраст. В този случай се смята, че те са по-близо до Бог и няма нужда бъдат изгаряни. Тогава телата им директно се пускат по течението на реката. Ако починалият се е самоубил, също няма право да бъде изгорен на Гата, тъй като това е неуважение към Божествената Майка и този човек не трябва да се освободи от следващо прераждане. В този случай имат сграда, където се извършва подобна на нашата позната кремация. Там също изгарят и починали хора, които са отровени или ухапани от кобра, тъй като изпаренията биха могли да замърсят въздуха, водата и да отровят хората наоколо.

Това, което за мен отначало беше непонятно бяха малките деца, които присъстваха. Кишън ми разказа, че след като тялото се постави на мястото, където ще бъде запалено най-близкия човек на починалия запалва самия огън, това в повечето случаи се досещате са децата му. Та, облечени в бяло след като обикалят тялото 5 пъти, символизирайки 5-те елемента и пеейки свещена мантра тялото се запалва и започва да гори. В очите на присъстващите рядко можеше да се намери тъга, те не плачеха и сякаш осъзнато и равнодушно приемаха реалността за загубата, насочвайки мислите си във вярванията на тяхната култура и не оставяйки място за привързаността, носеща страдание.

Миризмата на плът вече беше попила в мен, пепелта от горящите трупове беше по дрехите ми, въпреки всичко за мен това беше едно от най-силните ми преживявания, върху което размишлявах и което промени представите ми за най-естествените процеси на този свят, а именно живот и смърт.

Не успях да разбера защо Кишън загуби толкова много време с мен, усещах че не е напълно искрен, казвайки ми, че има магазин и днес е почивния му ден и е излязъл да се разходи преди да ме срещне. Тъй като уважавал чуждестранните гости, които посещавали родния му град искал да ми помогне и да ме потопи, в местния живот. Споделих му, че искам да посетя Сарнат. В близост до Варанаси, където Буда е изнасял първите си учения и днес е център, в който се събират будисти от целия свят да се докоснат до усещането и спокойствието, което това място излъчва. Кишън ми каза, че има приятел с рикша, който може да ме заведе, да ме изчака и да ме върне на добра цена, която от предварителните ми проучвания наистина беше добра, та нямаше какво да мисля и се съгласих. Усещах, че има нещо в това момче, като неискреност, но си казах, че няма да изследвам и да търся под вола теле, може би ако все пак не е искрен, то причината е в мен самата и не го предразполагам да бъде такъв. Взаимодействието ни с другите има поне две страни, едната винаги сме ние! Без значение, реших на другия ден да се възползвам от офертата му да ми уреди транспорт до Сарнат и без да допускам каквито и да е мисли да се наслаждавам на прекарването си без страх и очаквания. Отидохме да наблюдаваме вечерните церемонии на реката, които са огромна туристическа атракция и се провеждат всяка вечер и след това вечеряхме заедно, като неговите истории не свършваха, а моето учудване растеше все повече и повече.

Радвах се, че съм го срещнала, защото само един местен може да те потопи истински в психологията и усещанията на една различна страна и култура.

На другия ден отидох да намеря Кишън, а той вече ме чакаше с чай и човекът, който щеше да ме закара до Сарнат. И така поех в мъгливата сутрин към свещеното място.

Уникално местенце, където наистина се влюбваш в спокойствието и красивата атмосфера. Разгледах и един от най-старите музеи в Индия, свързан с Буда и това място, както и една от най-високите статуи на Буда в света. Пихме чай и разговаряхме с шофьора дълго, макар че трудно говореше английски някак успявахме да се разберем и да си прекараме чудесно.

След обиколката се върнах във Варанаси и когато се прибрах в хотела и си включих интернета получих съобщение от Ашли, който беше от Израел. С него се бяхме запознали предния ден, докато обикаляхме с Кишън. Той посещаваше курс по хармониум (това е типичен индийски инструмент, наподобяващ акордеон) и освен, че и двамата бяхме чужденци се оказа, че имаме много общи неща, включително интересa ни към пианото и пътешествията сами. Той беше посещавал родния ми град преди години и пазеше много топли спомени за България. Тъй като беше вечерта на 31.12. и той каза, че ще има концерт в музикалното му училище, в който ще вземе участие се разбрахме, след като хапнем заедно да отидем там и да отпразнуваме в музика Новата година. След като постояхме и послушахме интересни импровизации и перформанси решихме да излезем и да отидем до хотела му да попитаме дали има свободни места тъй като цената беше 3 пъти по-евтина от мястото, където спах аз, а и се очакваше, че от утре в моя хотел няма да има места, та щеше да е добре да имам резервен план. След като стигнахме до хотела му се качихме в общото им помещение за кухня, където се бяха събрали всички съквартиранти. Хора от всяко кътче на планетата, събрани заедно празнуващи нова година, седнали на земята и радвайки сетивата си с отрупана маса с вкусни ястия, които си бяха приготвили. Макар над нас да нямаше покрив и да се виждаха звездите, това място беше толкова топло. Прекрасни хора, с весели истории и много усмивки. Без да усетим минаха 2 часа и понеже се притесних да не би моя хотел да го заключат и да не успея да се прибера все пак реших да тръгна, въпреки че тук празненството не беше свършило. И без да му мисля поех в тъмните тесни улички сама. Стигнах до хотела си, бях много изморена и исках да си легна, обаче се оказа, че има голямо парти на покрива, а тъй като моята стая беше на последния етаж партито все едно беше в нас. Та, вместо да стоя в стаята си, в напразни опити да игнорирам силната музика, реших да се кача и да стана част и от тази веселба! Танци, светещи фенери и много добро настроение, така посрещнах новата 2017 с пожелание за осъзнаност и светлина по пътя на всички хора. И макар да бях през цялото време с напълно непознати, имах чувството, че съм с много добри приятели и последното нещо, което изпитах беше самота! Не можех да повярвам каква късметлийка съм, защото целия ми престой беше по-вълшебен и от най-смелите ми мечти, и навсякъде срещах прекрасни хора с добри и големи сърца, които ме заразяваха с топлина и любов.

Оказа се, че някои от гостите напускат хотела и ако желая мога да остана и до края на престоя си. Хареса ми хотела на Ашли, хареса ми и компанията там, но идеята да си събирам багажа и да се местя за два дена някак не ми се донрави, та реших да не усложнявам нещата и да си остана в Лотус, като се договорих да ми направят отстъпка за следващите вечери.

През следващия ден обикалях из Варанаси и се наслаждавах на града, вече бях започнала да го харесвам изключително много, въпреки първоначалните прегради, които умът ми беше поставил и навсякъде раздавах усмивките си. Разходката ми започна в 4:00 часа сутринта, защото исках да наблюдавам сутрешните Пуджи и да видя как града до реката се събужда. Малко по-късно се включих в сутрешната йога на Аси Гат. След което просто без цел си обикалях, попадайки в едно прекрасно местенце, което се казваше “АУМ Кафе”. С изключително вкусна аюрведична кухня, страхотни десерти и разнообразие от ястия за всеки вкус. Там се запознах със Сара и нейния приятел, с които докато се наслаждавахме на шоколадовите си десерти си разказвахме какво ни е отвело в Индия и какво сме намерили тук.

Така срещнах и Аня от Австралия, същата вечер, само че в един японско-индийски ресторант, близо до моя хотел. Тя беше танцьорка, дошла на уоркшоп за един месец. Изключително топъл и нежен човек. Не мога да разкажа за всички хора, с които ни се преплетоха пътищата, но тук взаимоотношенията са много различни. Това не са хора, които са ми били приятели и са ни свързвали училище, родители или интереси, това са хора, към които нямаш никакви ангажименти и комуникацията е изключително свободна. Свързват ви преживявания, които решавате да създадете сами без “Трябва” или “Защото”, а просто заради усещането, че има нещо повече от това. Така срещнах и Сара от Щатите, с която имахме толкова общи интересни теми, че олисани в разговори и двете закъсняхме за срещите, които си бяхме уговорили с различни и нови приятели. Прекрасни нови познанства с хора, обичащи да пътуват и да откриват нови хоризонти. Някои защото търсеха нещо, други защото бягаха от нещо, трети просто се наслаждаваха на разнообразието на света и живота. Аз бях от третите, защото твърдо вярвам, че ако ти самия не си щастлив и чувстваш празнина, то и на края на света да отидеш няма да чувстваш нищо различно. Сега съм щастлива, точно колкото бях и преди пътуването ми, но по-богата на приятели, преживявания и прекрасни моменти в една напълно различна атмосфера, далеч от зоната на комфорт, където топлата вода, тока, телефона и всички неща, с които сме свикнали дотолкова, че даже не се замисляме за тях са лукс. Лукс, който осъзнаваш, че дори на моменти е излишен. Сещам се за една история на Далай Лама, когато отива в Щатите и решават да му покажат един от най-големите и нови Молове, който е толкова огромен, че се обикаля с голф количка за ден. Когато най-накрая обиколката е свършила и го питат какво мисли, очаквайки невъобразима възхвала и учудване, Далай Лама казва : “Сега осъзнавам без колко много излишни неща мога да живея.” Мисля, че би било прекрасно, ако разбираме истински значението на тези думи...

Прекарах още два дена в обикаляне на забележителности и потапяйки се във Варанаси. Кишън ми помагаше много в това, къде той идваше с мен, къде ми организираше траспорт или просто ме насочваше на цени доста по-ниски от тези, които чужденец може да си уреди сам. Ден преди заминаването ми отидох до Златния храм във Варанаси, където охраната е по-сериозна от тази на летището. Ако си чужденец ти искат паспорт, разпитват те каква религия изповядваш и хиляди други въпроси. Тъй като това е едно от най-свещените места там и искат да са сигурни, че никой няма да му навреди. Достъпът е доста ограничен, дори имаше табела, че мъже, които не изповядват хиндуизъм нямат право да влизат вътре. Този храм е един от дванадесетте най-свещени места в Индия, друг такъв бях посетила в Доугар, по пътя за Мунгир. Когато влязох там имаше изключително много хора, а това, което изпитах беше усещане за сън, много странно и мистично преживяване. Не искам да го тълкувам, но асоцииациите ми са като нещо смесено между дежа вю и сън. Не знам какво има на тези места едва ли бих и разбрала, но определено има нещо непонятно и извън концепциите на ума..

Последния си ден във Варанаси отидох с Кишън да пия чай и най-накрая ми отговори на странните усещания от самото началото с него. Сподели, че всъщност работата му е свързана с това да намира хора по Гатовете, най-често японци, тъй като той говореше японски и да им урежда различни екскурзии, както и да ги насочва ако искат да си купуват разни неща къде да го сторят, като разбира се взима прилични комисионни. Определено се справяше много добре, наистина умееше да влиза под кожата на хората и за своите 24 години беше изключително умно момче! Когато ме видял първо решил, че съм чужденка, от която също ще може да изкара пари, но след като разбрал, че съм в края на пътуването си и нито желая да купувам нещо, нито да харча особено много пари бил леко разочарован, но пък ме харесал и решил да продължи комуникацията с мен, защото така усещал за редно. Оцених този момент на искреност и му благодарих за всичко, което беше направил за мен. Защото без него нямаше да мога да усетя истинския вкус на Варанаси. Похвали ми се, че е успял да си изкара паспорт, което за индийците е нещо изключително трудно и достъпно за по-малката част от населението! Не се бях замисляла, но наистина е логично, повечето нямат реално дом, камо ли такова нещо като адресна регистрация. Оказа се, че освен, че ти струва доста пари, се изисква и време, в което служители на реда те проверяват с месеци, като пращат хора в дома ти и на работата ти за да разберат дали си изряден според всичките им критерии. Попълваш екземпляри с хиляди въпроси и се налага да ходиш и до по-големите градове в страната. Това се изискваше за да получиш, както индийският ми приятел се изрази “Самоличност”, нещо което повечето му съграждани не притежаваха. Кишън беше щастлив, че е успял да си изкара паспорт и вече можеше да осъществява пътувания извън Индия, което е непосилна мечта за повечето индийци.

Точно преди да поема за летището исках да купя чай, но парите ми стигаха само за един пакет, а много исках да взема два, та докато се пазарих (нещо, което никога не съм правила, но в Индия станах много добра - те го приемат като игра и често когато питаш за цена на нещо продавачът казва: “Първоначалната цена е .., но нали знаете това е Индия, може да се договорим” и при такава врата всеки път, пазарлъкът стана нещо обичайно дори и за мен) та, в този момент дойде човекът, който щеше да ме кара до летището и стана свидетел на това, че обяснявах как са ми останали пари само колкото да дам за транспорта си до летището. Той щеше да ми струва 500 рупии, като от местни знаех, че нормалната тарифата е 350, но тъй като съм чужденка никой няма да ме закара за толкова, та да се пазаря поне за 600. Разговаряхме си по пътя с шофьора, много мил човек се оказа и когато стигнахме до летището и му дадох обещаните 500 рупии той ми върна 200 с претекст, че на мен щели да ми трябват повече и като негов гост от далеч той искал да ми стори добро. Това определено надмина фантазията ми...:D

Хванах си самолета и кацнах в Дели. Там в последния момент реших, че няма нужда да спя на летището и ще отседна в един хотел на 2 км. за да си почина хубаво, преди дългия полет. Нямах кеш вече, защото парите, които ми върна таксиджията използвах да се транспортирам до хотела, но пък имах кредитна карта, с която можех да се възползвам да платя там! Пристигнах късно, но ме приютиха, след като събудих човекът на рецепци. Наруших им сънят, а те бяха толкова любезни и мили хора. Тъй като ресторантът им не работеше, вече беше 22:30 часа се поразходих и в Делхи. На другия ден се оказа, че има проблем с картата ми и не мога да платя...Блокирана. Като на шега ги попитах дали има шанс да си платя, когато се прибера в България и ако имат възможност да ми изпратят детайлите на имейл, без да се замисли дори човекът от рецепцията се съгласи! Е, това вече беше поредната изненада, чак не успях да повярвам и мислех, че се шегува?! Не знам дали често се случва, но на мен никога досега, не че съм и пробвала, но отново почувствах късмета на моя страна, макар че то късмет, късмет, ама моето надхвърляше гранците на всички нормални стойности..

И така навръщане в самолета бях на 3 седалки, на които успях да си дремна и не усетих 9-те часа път, чувствах се благодарна за всичко, което ми се случи и вече нямах търпение да се върна отново!

Това, което осъзнах беше, че без значение къде отива човек, ако е с отворен ум, добро сърце и позитивна нагласа за света и хората - дали той самия, дали Бог, дали Вселената или някой друг, но има сила, която го пази и насочва, и единственото нещо, което му остава е да се отпусне и понесе, да се радва на живота, срещите и да се наслаждава на прекрасните взаимодействия.

Ако някой иска да отиде в Индия да знае, че не му е необходим много багаж илли пък пари, трябва му само любов в сърцето и очи за красивото!

И макар да пророних някоя друга сълза в началото на пътуването, още когато ми казаха, че трябва да пренощувам в Дели, сега изпитвам само Благодарност за всичко вълшебно, което ми се случи, което не можех и да си представя по по-добър начин. Шукрия!