“Този път, отивам само в ашрама!..”
Последният път в Индия, вече Бхарат беше краят на 2019 година. Дойде Ковид. Ашрамът, който посещавам беше затворен изцяло за външни посетители, а последната година не допускаха хора за по-малко от два месеца престой. Последната година беше ключова за мен от професионална гледна точка и нямаше вариант да отсъствам за толкова дълъг период. Трябваше да завърша докторантурата и клиничната си специалност (Да, възползвах се от затворената ситуация Ковид по най-добрия начин)...
И така отдавна копнеех за това връщане. Идеята ми този път беше да прекарам по-голямата част от времето там и да си отделя няколко “бавни” дни прибиране, в които с влакове да стигна до Делхи и полетът ми към България! Истории няма да има! Вече остарях и съм сериозен човек! Няма да забравя как един ден (по време на Ковид), когато научният ми ръководител недоволстваше по първия обзор, който бях направила - заплашително се обърна към мен ми каза: "Ако, продължаваш така ще си обикаляш и ще си пишеш в блога..!". Там и тогава чух едни думи, които могат да звучат едновременно като проклятие и благословия.. 😃
Самолетът към Делхи. Не разговарям с никого, чета книга и съм със слушалки. Батерията ми пада на чакане при багажа. До мен идва младеж на около двадесет и пет. Заговаря ме и на третото изречение се оказва, че той е посветен със своята майка в традицията, която посещавам и за него също ашрамът е много важно и специално място. Да, да..какъв е шансът?! От целия самолет, единствен човек ме заговаря, именно той?! И добре, че стана така! Поради един от най-големите празници в Бихар, всички се прибираха при близките си, включително Ачинтия, който се оказа IT специалист в Ирландия. Това му беше първото прибиране от година (е, как няма да не отида на най-големия празник?😃). И обсъждайки различни общи теми прекарахме следващите два часа до тръгването на неговият влак. Помогна ми да взема билет за моя. Още от България проверявах, но влаковете бяха пълни и като цяло без индийски тел. номер си с вързани ръце. Предварително бях решила да отида до гарата и да видя на място за първата възможност, като ако трябваше щях да остана някъде с преспиване.
Докато ми обяснява, как съм прекалено уязвима да пътувам сама и не ми го препоръчвал, много доверчива съм била така да пътувам из Индия и т.н., имало хора, които биха злоупотребили.. аз се възползвах от телефона му за да си купя билет за влака. Та обясних му, давайки примерът си, как той ми прави услуга на първят час откакто сме се запознали, та може би именно автентичността и спонтанната ми “наивност” ми помагат винаги да “оцелявам” в Индия.. Категорично заявих, че не мисля да (се) правя (на) нещо друго... 😃 Съгласи се бързо ! 😎
Освен за празника, той беше поканен на две сватби на свои братовчеди и това се оказала прекрасна възможност да срещне всички свои близки, които не е виждал повече от година накуп! В този момент пред него заявих, че си мечтая да отида на индийска сватба, а той ми каза, че с радост ще ме покани на неговата. Данo ! 😃
И така няколко часа по-късно Патна! Там прекарах нощта, реших да не пътувам по нощите с влаковете! (Казах, че остарявам!)
Разходих се из града, често съм минавала, но не съм имала време да разгледам. Като цяло е голям град. Сакрално място на сикхите, тъй като тук е роден десетият сикхски гуру, Гуру Гобинд Сингх.
В близост преминават свещени обиколки на будистки, индуистки, с концентрация на джайнистките поклоннически центрове на Вайшали, Раджгир, Наланда, Бод Гая и Павапури. Тук се намира най-високата статуя на Махатма Гадни- 22 метра, направена от бронз. Впечатляваща, но струва ми се и най-високата статуя на света не може да достигне висотите на тази Велика душа... Имах малко време сутринта и този път си казах, че няма как да не отида да я видя, предвид вълнението, което събужда в мен личността и разбиранията на Ганди... Е, Доста е впечатляваща! Намира се в един огромен централен парк (60 акра), който по време на англичаните е бил терен за голф, конни състезания и други социални и развлекателни занимания. В момента функционира като градски парк и е изключително лесно достъпен.
Отидох си на гарата. Разбира се, че влакът закъснява със шест часа.. Но пък се запознах с Панкаж, който се оказа мой ангел пазител.
И так, влакът със закъснение- Каква изненада?! 😃 Знаех си, че трябваше да взема този в 12 вечерта, но пък нямаше да видя статуята, което впоследствие разбрах, че не беше случайно, а предвещаващо и свързано с последващи събития... Както и да е, след четири часа прекарване на гарата и разговори със случайни пътуващи, най-накрая обявиха моят влак. Отивам на перона и виждам спрял влак. Празен! Казвам си, че това не е възможно! Питам млад мъж, говорещ с жена през решетките на прозореца. Тя кима, той ме подканва да се качвам. Качвам се.. И в този момент някаква сила ме издърпва назад хващайки ме за раницата, аз залитам назад и стъпвам отново на платформата. Панкаж, от когото разбирам, че в последния момент са обявили моят влак на съседен перон и нямам време. Започва бягане, но този път шокът не ме обвзе, нямах даже нужда от адаптация, та се сетих, че това ще е забавно да го снимам и снимах .. 😃 Индия..
И така следващите дни прекарах на моето си място, по-красиво от последния път!.. За годините на ковид и без нас, случайните парашутисти (туристи), с липсата на публични събития и достъп, ашрамът блестеше от красота, цветя, светлина (ако има някаква връзка..). За пореден път си благодарих за възможността да бъда там... Както винаги едно специално, вълшебно и предизвикателно преживяване..!
Разбира се, че имаше проблем с билетите отново на връщане..😃 Канселираха ми вътрешен полет и оттам плановете трябваше да се пренаредят тотално. И, разбира се това се случва на път към ашрамът, а там няма много възможност да използвам телефон, да не говорим, че един билет беше ангажиран с още три други билета + места за спане. В Индия 200км. понякога могат да се изминават за осем часа. Малко по-сложно и много по-бавно! В ашрамът сме без ток и батерията се пази за спешни случаи.. Не навсякъде има обхват, като цяло телефоните са забранени. Оставих нещата да ги мисля, като изляза ... Kaкво друго?! И те се наредиха.. Какво друго?! 😊 Даже и по по-добър начин! Какво друго?! Както винаги..!
С две дами от ашрамът си споделихме кола на връщане, в която заредих телефона, шофьорът ми помогна с купуването на билети за влака, отново беше много трудно и почти нямаше опции, но с удоволствието да стоя на гарата следващите шест часа се сдобих с билет за Варанаси. Влакът не закъсня, но пък буквално на час преди Варанаси, започна да спира често с дълги престои и в крайна сметка имаше закъснение с около 4 часа..
Имах интересни събеседници във влака. Вече към края се запознах с едно момиченце, което отиваше с цялото си семейство да отправят молитва в Златният храм във Варанаси, тъй като й предстояли изпити за университет, а тя искала да учи Медицина. Когато разбра, че работя в клиника, лицето й грейна и мисля, че го прие като съдбоносен знак... Имаше и хора, чиито имена така и не разбрах, с които вербалната комуникация беше кръгла нула, но пък успявахме да се свържем по други линии и това дълго пътуване беше поредното докосващо преживяване.. :)
Пристигнах в 1 часа вечерта, сутринта... И предния път във Варанаси беше мъгливо и валеше. Имах уговорка да се видя с Кишън, искаше да ме вземе с мотора, но поради заъснението, реших да не го ангажирам и отмених уговорката за следващия ден.
Ситуацията е: Варанаси, голям туристически град, един часа вечерта на гарата. Вали из ведро. Хора спят, ядат, четат, мият си зъбите по цялата гара, едва излизам. Туристите се гонят и ухажват, не винаги безкрайно любезно най-вече от таксиджии, животът кипи, но аз съм много изморена и мечтая за душ и легло след цял ден гари и влакове. Хващам се с първият, който ми обявява нормална цена и се съгласява да ме закара пред хотела. Не ми изглежда надежден, но му давам шанс. Категорично му заявявам, че няма да му платя преди да видя табелата на хотела. Била съм във Варанаси и тук границите се поставят ясно за да бъдат отношенията добри! :) По пътя той ми заявява, че уличката е тясна, рикшата е голяма... Директно го моля да ме върне до гарата. Обяснявам му, че съм се съгласила единствено заради неговото първоначално уверение, че знае къде е хотелът и ще ме остави отпред. Предния път във Варанаси обикалях три часа гатовете с раницата си на гърба, след цял час прекрасни преживявания с рикшата. Помолих накрая просто да ме свали, да си платя и да се оправям сама в живота.. 😃 Тежичко си беше, но пък екзистенциално.., в крайна сметка се оправих (който е чел за предния път там.. 😃 ) ! Но беше през деня и не валеше! Сега май не бленувах за такова петзвездно преживяване след полунощ на дъжд.. И така същата история, но той все пак реши да ми гарантира пристигането на локацията. Поядоса се, няма да крия, спря някъде, изпи нещо на екс, поиска ми пари, на мен не ми предложи, като каза, че е чай и продължи с бясна скорост. Нямам си идея какво изпи, но нещо възбуждащо ще да е било.. След като се оказа, че не знае, разбира се къде се намира хотела и видя готовността ми да ме върне на гарата реши да се свърже с тях, обясниха си се на хинди и след 30 минути изкачвах стълбите си към хотелската стая! 😊
Варанаси, впечатляващ, но не съм си мислила, че бих се върнала отново, в случая беше удобен като трансферна точка. Само че, както споменах имаше промени с билетите и се наложи вместо само няколко часа да остана за два дена! Все пак един от свещените градове, няма да разказвам отново за него, има какво да се види определено и какво да преживее човек, но ми се стори още по-силно комерсиализиран. На фона на моята критичност срещнах жена от Италия, която каза, че е идвала във Варанаси повече от 22 пъти и това бил любимият й град. Докато аз си мисля, как и за трансфер май не бих минавала вече..
Вечерта на Аарти церемонията бях объркана докато наблюдавах досадата, неизаинтерисоваността, липсата на ангажираност и изобщо вникване в процеса на случващото се сякаш на брамините изпълняващи церемониите. Подсмихвайки се, струваше ми се сякаш небрежничат разговаряйки помежду си. През цялото време стоеше отсрани старши брамин явно, който по-скоро изглеждаше като режисьор и в действителност всичко носеше усещане за нещо толкова нагласено и наизустено. На моменти, надявам се да бъда извинена и още повече да греша, но дори ми се струваше пошло. Огледах се и всички насядали хора бяхме чужденци и около 20 човека индийци, за които се шегувах, че изглеждат така сякаш някой им е платил да стоят там. А, Кишън ми показваше проектът за огромен затворен 5 звезден комплекс на другият бряг на града.
Храмът на "Каши Вишванатха", познат като "Златният храм" един от най-известните индуиски храмове, посветен на бог Шива- преобладаващото божество във Варанаси е мястото считано за едно от дванадесетте "джьотирлинга", чрез който Шива доказва своето господство над останалите богове. Пет години от последния ми път, а не успях да го позная, тотално реновиран. Обиколих го три пъти докато не се съглася с локацията на телефона си. Липсваше ми мистичността, тайнствеността, тъмнината, застоялия възбух. Първоначално трудно приех бляскавите плочки, търговските обекти, подредеността, в която дори има човек, който да ти покаже къде да докоснеш с дланите си, как да се поклониш и къде да оставиш рупии. И тогава си помислих за момиченцето във влака и вълнението на цялото й семейство, пътуващо два дена за да отправят Молбата си в този свещен град. Сетих за думите на Христо Илиев: "Всяко нещо, което става популярно, неизменно води до комерсиализация, а след това и до профанизация". Но вероятно в чистотата и вярата на тези хора, усилията, виждащи красивото и магичното те ще намерят отклик на своята молба, защото май е по - важно какви сили задействаме вътре в себе си.. И едновременно с това всичко отвън е така естествено..
Докато разни такива вихри с мисли за живота и отвъд ме сполитат, отново във Варанаси, осъзнавам, че явно все пак е доста провокиращ град. Може би толкова, че аз самата изкривявам реалността като защита в желанието си да не ходя повече, по някакъв начин...
Минавам през бърнинг гата и този път го разпознах веднага, още по миризмата наближавайки умът ми помнеше.. Спрях се, погледах. Помълчах. Имаше четири запалени. Подготвяха нов. Светът заглъхна. Изведнъж дойде някакъв човек, който видно снимаше с телефона си. Впоследствие мина човек с огромна репортерска камера. Сетих се, как когато бях тук последно, това някак не беше допустимо. Сега даже не се реагираше особено, така че хората си записваха реални погребални церемонии, скърбящите, изгарящите тела... започват мисли, но бързо заглъхват, носят следващият починал, увит в оранжев цвят, покрит с цветя... И така Варанаси, все пак тези моменти, толкова силни и разбутващи, може и да се върна... Всеки път е необяснимо и сякаш времето спира, а огънят просто гори бавно, равномерно и тихо...
Решавам да се поразходя и буквално на два гата разстояние сватба. И още една, и още една... Не зная какъв ден беше, но сватби и младоженци много! И така, животът и смъртта на един гат разстояние, съществуващи едновременно, винаги.
"Khajuraho" преди "Kharjuravahaka" е древен град в Мадхя Прадеш. Построен е през средновековието от династията Чандела. Сложните скулптури и величествените храмове на града го правят един от най-значимите исторически обекти в страната.
Хотелът предлагаше евтин трансфер от летище.. :) Неограничен брой желаещи ! 😃🥰
Хостът беше много любезен, услужлив и внимателен. Помагаше на всички с всичко! Нямаше "Не" и не го бях чула да отказва, затова и мястото му беше с най-високата оценка!
Имах много малко време, не можех да се ориентирам добре и обсъдих с Радж (хостът) варианти за оптимален план. Ясно беше, че няма как да се види всичко... Още същия следобяд посетих прекрасните водопади на Кожурахо!
Беше много красиво...
Буквално четири часа след кацането ми и бързата визита на водопадите бях поканена на индийска сватба! Братовчед на Радж се женеше. Той беше поканил още четирима човека от хостела, имало едно място, ако желая да се включа. На един час разстояние, не била фенси сватбата, само 400 човека, селска сватба щяло да бъде, най-ниска каста, където може да видим интересни обичаи и традиционни панджаби танци. В този момент се сещам как буквално предният ден Ачинтия ми праща снимки от сватбата на братовчедка си и аз си пожелавам да отида на индийска сватба. Внимавай какво си пожелаваш. Съгласих се, нямаше как..!
И така се озовах на първата си индийска сватба или по-скоро на втория ден от сватбата, която е официално четири дена. Празнува мъжката страна. На третият ден- женската и четвъртият са заедно. Селото не беше на час, а на два часа. По пътят трябваше да се отбиваме през някакъв магазин за алкохол, тъй като повечето искаха да пият, в селото не се очаква да има магазини, а, алкохолът отделно е скъп за тук. Магазинът беше буквално в нищото, извън града, целият беше в решетки, малко прозорче се отваря- казваш какво искаш и се затваря. Чакаш. Подава се шепа за парите ти, след което се връчва бутилката. Малко е нестандартно...
И така се появихме на сватбата. Бяхме петима чужденци, най-специални и уважавани гости. Цялото село се беше събрало измежду няколко къщи. Не разбрах какво се случва и се е случвало, защото в момента, в който пристигнахме всички ни гледаха и не ни изпускаха от поглед! След около петнадесет минути ни поканиха (отведоха) в една малка стаичка. Седем мъже застанаха на вратата, заключиха я демонстративно и започнаха да разговарят помежду си. Имах мисли, да.. 😂 След някакво време по вратата започна да се чука, влязоха деца, които заставаха и се снимаха с нас. Считаха го за голям късмет, че сме отишли точно в такъв празник. После и младоженецът се снима с нас и остана, за да ни поднесат най-официално и най-подбрано от храната. След като хапнахме ни поканиха на маса отвън, където трябваше да повторим церемонията с нагостяването.
И се започна с танците. Дойде едно момиченце, което ме поведе през всички и започна да танцува с мен по средата на импровизирания дансинг, направен от няколко тънки матраци. Танци традиционни и веселие до момента в който не се размърдаха хората, настъпи суматоха изведнъж, започнаха да бягат нанякъде.. Оказа се, че съседно село разбрало, че има сватба и са дошли да крадат. След около двадесет минути всички се върнаха и продължихме с празненството. Не питах как е минала саморазправата. Не бях готова този път аз от задълбочаване.
На тръгване цялото село се подреди в редици, образуващи тунел, в който изпрати колата махайки с ръце. Дори и музиката бяха изключили! Признавам си, на моменти се чувствах, като празненството да е повече за нас, отколкото за младоженецът, което беше донякъде странно, но после ме обвземаше благодарността за уважението и вниманието, доброто отношение, което пък ни се поднасяше. И се сетих как в ашрамът лягайки си в 20:30 часа всяка вечер почти имаше сватби в близост и ме събуждаха към 22:00. Предвид, че празненствата продължаваха докато трябваше да ставаме в 4:00, не ми се нравеха особено, но ето, че сега бях от другата страна и се прибирах сред страхотна шумотевица в 2:00 часа сутринта... Винаги така става май, съдиш някого или нещо и хоп ти си този, който съдиш всъщност.. ! 🤷🏽♀️
На другият ден разгледах известните храмове в центъра на Кажурахо. Разбрах, че част от тях се наричат храмовете на Кама Сутра, но в действителност нямат нищо общо с нея. Нещо уникално красиво и изящно са, нямам думи! Повечето от паметниците на Каджурахо са построени по време на династията Чандела, която достига своя апогей между 950 и 1050 година. Представляват красива демонстрация на взаимоотношения, духовни учения и трансцедентални преживявания чрез зашеметяващо изкуство. Свързаните религиите са джайнизъм и индуизъм. Храмовете са разделени на три различни клъстера - източна, западна и южна група от паметници, като се счита, че представят качеството и оригиналността на архитектурата в стил Нагара.
Сред двадесетте храма, най-големият и известен е храмът Кандария Махадео. Построен в началото на 11-ти век, храмът е посветен на бог Шива. Притежава триизмерна структура и има грандиозен набор от кули, известни също като "shikharas". Този храм е елегантно украсен с 226 фигури отвътре и 646 фигури отвън. Повечето от тези фигури са на индуски богове, включително Брахма, Ганеша и Вишну, заедно с фигури на няколко небесни девици, известни като „сарасундари“ и любовници, известни като „митхуна“. Еротичните скулптури от южната стена на храма са издълбани с фигури, изобразени в множество акробатични пози. Целта на този храм е да представлява щастие и плодородие. Кандрия се счита за пример като перфектният баланс между архитектура и скулптура, и е сред големите шедьоври на световното изкуството.
Изображенията отвън, представляващи символ на човешките страстни припомнят, че човек трябва да влезе в това свещено място оставяйки тези инстинктивни, низши стремежи навън, за да има възможността да влезе в храма и да бъде пречистен.
Цялостно и самото градче Кажурахо ми хареса. Малко спретнато, чисто, спокойно.
Бях на местното кафе, където се обсъждаха изборите и падането на Махараджата от преди дни. Отзивите и предпочитанията бяха много смесени. Но докато ми разказваха, нямаше напрежение в никой. Всеки си изразяваше личните доводи и другите проявяваха разбиране, приемаха, даже кимаха и споделяха пък своите в тотално противоположна посока, като накрая така си влизаха в положение, че в началото ми трябваше време да схвана кой за кого е бил. Никой не спореше, по-скоро сякаш витаеше “Ако бях на твое място, сигурно и аз така щях да направя, но в моята позиция сега направих другото..”. Много ми беше интересна концепцията за махараджите и тяхната недосегаемост дори в 21-ви век те си остават едни мистични, сякаш донякъде обоготворени, същества. Във всеки усетих едно уважение и дори страхопочитание.
Последни часове отброяване. Прибиране бързо с мотора. Багаж и летище. Още същата вечер бях в Дели и поех наобратно, правейки планове за следващият път.. Вече нямах търпение...❤️
.
Няма коментари:
Публикуване на коментар