INDIA, Never Enough..2018

Тази година пътуването ми до Индия беше свързано с град Наланда в щата Бихар. Този щат е може би най-бедният в Индия и изключително Не-туристическо място, но за мен именно тези места крият най-невероятните съкровища... Такова например е първият Университет в света, който успях да посетя. Разбира се,  вече са останали само руини, но въпреки това носи интересна енергия, много любопитно местенце. Университетът в Наланда е най-стария университет в света, съществувал от 7 век пр. Хр.. Бил е шедьовър на архитектурата и околната среда, с 10 храма, зали за медитация, огромни паркове с езера, огромна- 9-етажна библиотека, която е побирала най-голямата колекция в света на будистка литература, общежития за 10 000 студента и 2 000 преподавателя. В университета са идвали ученици от Китай, Япония, Тибет, Индонезия, Персия, Турция и други места от света, които изучавали астрономия, философия, медицина, изкуство и т.н. През 12-ти век след мисюлманското нашествие университетът е унищожен и закрит от Бахтияр Калджи. Самият Буда е изнасял лекции също по тези земи. 

                 

Всъщност идеята за Наланда дойде, тъй като от доста време обмислях да направя Випассана. Честно казано не мислех да пиша за нея, тъй като не бих могла да обясня с думи това, което човек преживява по време на тази практика..  И все пак се реших най-вече поради факта, че повечето мои близки и приятели не бяха чували за Випассана или имаха съвсем бегла представа за нея. А, ми се струва, че би било прекрасно повече хора да се докоснат и да се запознаят с тази практика, защото вярвам, че тя може да бъде начало на щастливи промени в живота на всеки. Затова написаното от мен ще бъде по-скоро информативно, за добиване на по-богата представа за Випассана като техника, която често сякаш звучи потайно, недостъпно и абстрактно. Обещавам да не натрапвам особено личните си преживявания, тъй като по време на Випассана настъпват индивидуални процеси във всеки, които е трудно да бъдат преразказани, а и не мисля, че е необходимо... за всеки би било толкова негово си (но по един общ начин), че някак не конкретиките на повърхността на моите преживявания са от значение. Випассана означава да видиш нещата такива, каквито наистина са и представлява една от най-старите техники за медитация, която се свързва с името на Сидхарта Гаутама. Човекът, който впоследствие е наричан с името Буда, което означава - "този, който е получил просветление". Затова и името Буда не се счита за лично име, а преди всичко състояние на осъзнатост. Техниката ни отвежда 2 000 години назад, когато всъщност Буда е учил на "Dhamma" - пътят на освобождението, който е универсален принцип, а не тайна религия или учение. Затова и Випасана е напълно достъпна и отворена за всеки един, без значение неговото минало, вяра или религия. Заслуги за широкото разпространение на Випассана в наши дни се отсъждат най-вече на Сатя Гуенка, който е роден в Миянмар, където се среща и запознава с техниката като ученик на Саяджи У Ба Кин. След 14 годишно обучение, Гоенка започва да разпространява метода от 1969 година и към днешна дата центрове има в 5 континента, включително и тук, в България. Награден е с най-престижното звание на индийското правителство Padma Awards през 2012 година, годината преди да почине на 89 годишна възраст. 

Випассана се прави в един от най-емблематичните затвори в целият свят - в Ню Делхи като се наблюдават и изследват резултатите, които постигат криминално проявените затворници. А това, което се случва с тях след курса е забележително, затова и от два пъти годишно в момента Випассана се провежда всеки месец там. 

Обикновено основният курс е от 10 дена, през които участниците спазват утвърдена дисциплина и учат основите на метода.

Цялата практика е до голяма степен една тренировка за осъзнаване механизмите на ума. Именно заради това - след като ученикът постъпи в центъра за медитация, той е освободен от всички вещи, които биха могли да разсейват или занимават умът му. Четене, писане, слушане на музика са забранени по време на курса, затова и участниците нямат право на книги, тетрадки, химикали за водене на записки. Мобилни устройства, камери, фотоапарати, парфюми, документи, лични вещи, религиозни накити, пари, документи, талисмани и други вещи, които също могат да стимулират ума, всякакви възбудители се отнемат и заключват до края на престоя. Храна не е позволено учениците да имат, тъй като по време на курса храна се приема два пъти дневно - сутрин след първата медитация и на обяд. Тя е вегетарианска, максимално изчистена, проста и в не твърде голямо количество, което подпомага процеса на изчистване на тялото за навлизане по-дълбоко в медитацията и работа с ума. Цигари, алкохол и всякакви вещества също са изцяло забранени. Животът по време на курса трябва да е максимално опростен, няма сушилници, перални или уреди, които да се използат и улесняват бита. Спи се на дървени, твърди, високи - нелуксозни легла. Дрехите също са обикновени и ненатрапчиви, защото това може да създаде стимул за ума на някой от участниците. Вербален и невербален контакт също не е позволен. Освен, че се спазва обет за мълчание учениците нямат право и на очен контакт, с което се изолират и потапят изцяло в собствените си преживявания. Физически допир както се подразбира също няма. Мъжете и жените живеят разделено. Програмата е изключително строга и дисциплинирана. Началото на деня започва в 04:00 часа сутринта, а в 04:30 и сутрешната медитация, която продължава до 06:30 часа, тогава учениците закусват. След приемане на лека закуска, медитациите продължават с по 5 минути почивки между всяка до обяда, който е в 11:30 часа. След това има час за почивка и разговори с Учителя (в индивидуална среща, за която се чака пред вратата на Учителят, понякога на опашка не за всички има време, от личен опит на другият ден може и да ги няма въпросите.. :D ) Учениците имат право да разговарят само с Учителя, при въпроси относно техниките, а при лични нужди могат да искат помощ от отговорниците, които са на тяхно разположение и винаги готови да се отзоват. Това са стари ученици, преминали няколко курса и решили да служат за по-лесното и добро адаптиране на всички участници. Смятам, че Випассана до голяма степен не съществува благодарение на дарения, а по скоро именно на тези хора, които се включват да служат на доброволни начела, вдъхновяват и помагат на всички по време на курса. За всички участници те са като ангели, които наистина правят престоя по-лек и са прекрасен пример. Медитациите продължават до 21:00 часа, като в 16:30 има отделено време за чай и кратка почивка, а в 19:30 до 20:00 часа има лекции, които действат изключително структуриращо и мотивиращо, дават една адекватна обратна връзка на учениците, които с никого не могат да споделят през какво преминават. И много изненадващо за мен беше как тези лекции представляваха обзор на всеки един мой ден, което ми действаше изключително подреждащо и успокояващо. Разбирах как явно всичко, през което преминавам е естествено и се случва на всеки. Всички участници биват предупреждавани още в началото, че не могат да напуснат курса преди края му и това е много важен фактор. Първо, защото колкото и мотивиран и решен да е човек често умът му започва да се бунтува в някакъв момент и се опитва по всякакъв начин да го откаже и да намери някакъв вариант да напусне курса или да избяга. Второ, защото това е цялостен процес, който изисква натрупване и време. Два - три дена не биха били достатъчни за истинското разбиране и потапяне в практиката, особено за нашия западен ум, не знам дали 10 или 100 000 000 000..... ? :)  За мен определено предизвикателствата по време на курса бяха много. Едно от тях беше Горещината. За първи път бях в Индия през началото на месец Септември. Това е времето, когато дъждовният период завършва и температурите са доста високи. Беше изключително горещо и това трябва да се има предвид, умора, дехидратация, тялото непрекъснато отделя вода, а част от хората, с които разговарях на по-късен етап дори споделиха, че са имали проблеми и със заспиването нощем.  

Истината е, че методът на Випассана не е лек и е истинско предизвикателство. Всъщност това, което го прави труден е умът ни, както се казва "всичко е в главата ни". И наистина за един западен човек, свикнал със забързаното и заето ежедневие е трудно да се адапира към този начин на живот, дори знаейки, че това ще трае само 10 дена. Но това, което всеки един наблюдава като процеси в себе си, димика на усещания, възприятия, мислене правят това преживяване изключително! Първите дни обикновено са най-трудните дни, в които времето сякаш е спряло. За мен лично първите три дена бяха сякаш най-дългите дни в живота ми. Това е момента, в който човек започва да работи истински и усеща как умът му се бунтува и е на прага да обяви война. А, той няма граници и не спазва правила. Обикновено не е особено етичен "играч" и е готов на всичко за да ни откаже, само че поискайки да напуснем този експеримент със себе си- се изправяме пред една затворена врата, тъй като предварително сме заявили, че ще останем до последния ден и нищо друго не ни остава освен смирено да приемем, че трябва да се борим и да тренираме работата си (и добре, че е така, защото колко жалко би било да се откаже тогава и завинаги, човек така лесно, когато тъкмо се е решил да навлезе в процеса!).

Центровете, които човек може да посети се различават доста един от друг, затова бих съветвала, ако имате желание да посетите някой от тях, особено ако за първи път ще опитвате нещо подобно да проучите добре мястото, така че да няма сериозни изненади, които да затруднят и затормозят престоя и работата ви. Центърът в Наланда е малък, няма място за разходки и пространството е далеч от обширните земи на други големи центрове. Няма стаи за индивидуални медитации, има само обща, главна зала за Медитация и още една, където могат да медитират по-опитните ученици. Помещенията за храна са две- за мъже и жени, както и помещенията за спане. Условията са по индийски стандарти. :) И когато видите в стаята си безброй гущери, паячета и всякакви други насекоми, не трябва да се опитвате да ги изгоните, а преди всичко да приемете, че сте там за 10 дена и всъщност сте им на гости- не те на вас! С това става по-леко заспиването нощем след картините на ума, свързани с полазване...;) По време на курса англоговорящи от общо 50 човека бяхме само четирима. Всички останали бяха индийци, но в повечето центрове не е така и чужденците са доста повече. 
Без значение къде - Випассана наистина е прекрасна техника, която може да ви бъде полезна по пътя на себепознанието.  Но не е лека и е изключително интензивна. Предполагам, че за всички има моменти, в които е доста тежко, но това е част от преживяването и начин да се изправиш срещу ума си. Преживяване, в което опознаваш ума си, механизмите и "игрите", които "играе". Интересно е да наблюдаваш как го предизвикваш и имаш възможността да го наблюдаваш в чистата му форма на действие, поради изключването на всичко останало в съзнанието. Съзнанието се изпразва, нямаш стимулии, които те разсейват и имаш лукса да се фокусираш и да си по-естествено наблюдател в тишината. Защото всички вярваме и повдигаме вежда, казвайки, че познаваме ума си и го контролираме.. струва ми се обаче, че това е поредната му клопка, защото този, който владее изцяло нашето поведение, мисли и целия ни свят като цяло това е именно умът ни (разбира се провокиран от несъзнаваното в повечето случаи), с който сме свикнали да се отъждестяваме и именно негово е самото твърдение, че се познава... Е, Випассана доста рязко може да ни покаже, как умът- това не сме ние! И колко хубаво би било ако можеш да се "сприятелиш" с него, вместо да бъдеш управляван от него, да се възползваш по най-добрия и целесъобразен начин за съществуването си... Неща, които сме чели, знаем и са ни уж пределно ясни... но на практика... поглеждайки живота и отношенията си.. ако можем обективно да разгледаме нещата, ще си признаем, че не е точно така.. Осъзнаваме сякаш, колко работа и усилия трябва да полагаме непрекъснато, защото работата с ума е нещо, което може би изисква във всяка секунда, във всеки дъх нашата абсолютна осъзнатост и дълбоко разбиране! 
За мен този урок дойде на третия ден, когато не бях спала цяла нощ с температура и всякакви болки. Не знам, тежичко си беше и изненадващо за човек, който не боледува, обикновено. Та, аз дори не знам какво е да те боли глава, хапче не си спомням кога за последно съм приемала (не защото съм против толкова, колкото, защото не ми се е налагало..). Та, тогава на сутринта няма да забравя състрадателния поглед на Учителят при вида ми, няма да забравя и думите й: "Знаеш, че това е от твоят ум, нали?" -Знаех го! Не, нещо повече- усещах го, просто след мислите, след провокациите и страховете, на които се противопоставих дойде моментът, в който сякаш, разболя тялото ми.. Предложи ми да остана в стаята и да опитам да медитирам с последната техника, която беше представена (реших да подходя сериозно, нищо не губих.., нямах какво да правя така или иначе .. :D ) и след точно три часа сякаш бях нов човек, изкъпах се, а от неприятните усещания нямаше и следа, включих се в останалите занимания и сякаш всичко се промени изведнъж. Проблемът е, че не зная дали мога да го повторя това, някога.. Но беше реален и личен опит! Времето започна да тече нормално, практиките ми ставаха все по-любопитни, като едно приключение в изследване на себе си и възможностите, които притежаваме. Тук Випассана придоби нов нюанс на преживяване и бих казала тук вече умът загуби битка.
Останалите дни, наблюдавах с интерес всичко, което се случваше в мен и се опитвах да си позволя да навляза все по-дълбоко в техниката.
Нещо интересно за курса е, че никога не знаеш кой Учител ще ти се падне, защото няма предварително оповестяване, а те пътуват непрекъснато и сменят центровете, в които водят. Това е свързано с изграждането на привързаност и очакване. Учениците би следвало да се освободят от тези качества и да се научат да приемат и да не се влияят от външни фактори. Другото, което бих споделила е, че това наистина е едно от много малкото останали некомерсиални места, което се свързво с духовност и личностно израстване. След края на курса всеки, който пожелае може да остави някаква сума дарение, но в никакъв случай това не е задължително. Аз лично станах свидетел на това как едно момиче от Румъния желаеше да остави евро, тъй като не разполагаше с индийски рупии. Извиниха й се и обясниха, че не могат да приемат чужда валута и затова няма да приемат дарението й. Разбира се на нея й стана изключително неудобно, тъй като тя боледуваше почти през целия престой, много й помагаха, даваха й лекарства, специална храна и наистина искаше да се отблагодари, но въпреки това, не й приеха парите и се опитаха да я успокоят с най-големите усмивки, като й обясниха, че ако дойде пак и има желание, тогава може да остави. Това беше много силен момент, който още повече намества картинката около цялото преживяване и те кара да се чувстваш на точното място. 

И така Випассана приключи, не можех да преценя дали съм променена или различна, но искрено се надявах да не забравя всичко, което преживявах и най-вече тишината на собствения ми ум, която е така естествена и опияняваща. Последният ден, в който вече разговорите бяха позволени ме обзе едно смесено чувство- хем си мълчал 10 дена и сега вече можеш свободно да споделяш и да разговаряш с всички, хем лека тъга, че всичко е свършило и продължаваме с "обикновеното" забързано темпо, където сме неспособни да се насладим на собственият си покой. Беше забавно да се запозная с момичетата, с които делях стая, с които не бяхме обелили нито дума, нито поглед и сякаш бяхме призраци една за друга. Не знам все още как се организирахме с ползането на банята и тоалетната, как се разбирахме за осветлението, вратите, вентилаторите и всички неща, които обикновено се обсъждат между съквартиранти. Смятам, че успявахме да бъдем естествени и без нуждата от думи се бяхме спогодили перфектно, дори се замислих, че може би ако бяхме използвали думите щеше да има повече обърквания и неразбирателства... Хм...вярваме, че уж с думите се опитваме да се разберем по-правилно, а то май излиза обратното - колкото повече думи използваме толкова по-неразбрани оставаме, толкова повече конфликти създаваме и затрудняваме връзките помежду си....

На следващият ден след края на курса с момичета от центъра, с които вече говорихме свободно отидохме на разходка в самия град. 

Посетихме също и музея на Xuan Zang, китайския будист, монах, учен, философ, пътешественик, който бил изключително активен в търсене на отговори. Преводач на изключително много стари текстове на санскрит, като основава дори школа. Написва "Записки за западните страни" - труд, който впоследствие е изключително ценен историко -георгафски източник.

Разгледахме новия университет в Наланда, който се опитва да продължи традициите на разрушения преди почти 10 века и там  се запознах "случайно" с един професор по Будизъм и Пали. Монах с огромно сърце и най-чаровната усмивка, който за моя радост ми намери място, където да отседна за два дена. И беше така любезен, да ми направи през втората вечер от престоя ми вечеря от традиционната тибетска кухня, на чиито фон ми разказваше истории за Ладах- място, което копнея да посетя, така наречения "Малък Тибет", където бил роден. Показваше ми лични снимки на къщата си, близките си, простора и чистотата на прекрасната земя, като запали още повече желанието ми да отида някой ден.. (Лирично отклонение: На Випассаната ни учеха, че желания няма лошо да имаме, но не трябва да имаме очаквания и да ги следваме на всяка цена, позволявайки им да ни разбалансират или с други думи да влияят на щастието ни. Желания и да има, нека нямат тежест и дори и да не се осъществят нека това не бъде причина за промяна на нашето настроение и поведение. Всичко се променя едно желание си отива, идва друго, но нито едното не е от значение.. ) Да се върнем на Ладах - всъщност северна Индия е мястото, което е запазило Будизма и тибетската култура в чист вид, такъв какъвто в Тибет след разрушенията и намесата на китайците е трудно да се види.

Наланда е много малък град, нямаше откъде да си купиш тоалетна хартия, ресторант намерих само в Гест хауса, в който се настаних, но пък градчето си има чар и беше чудесно място да си почина и да опитам да интегрирам всичко, което преживявах по време на курса. 

Ананас със сол - традиционен десерт в листо :) 

След два дни поех към Мунгир и отново Ашрама на Сатянанда, където щях да прекарам остатъка от престоя си в Индия. Отново реших да пътувам с влак, въпреки обещанията, които бях дала на всички близки, но как да изтърва поредното приключение?! Индийските влакове са толкова вълнуващи.. Маршрутът беше сложен този път, но все пак вече не се водех начинаещ :D Трябваше да сменя 3 влака и накрая да хвана автобус. При вторият влак се оказа, че нямаше как да вляза във вагона си, поради многото хора, налягали още в коридорите. Точно когато обмислях да си доплатя за първа класа (15лв.) много любезни домакини ме привикаха и приютиха във вагона на персонала и кухнята. Музика, добро настроение, храна и какво ли не - без да искам се озовах в най-веселото купе, та дори и с място за сядане... ;) И така, поех към ашрама... Вече с нов план, тъй като се оказа, че няма да има нужда да хващам автобус. Трябваше да пътувам малко повече с този влак и да стигна до гара, от която само на една спирка с друг влак щях да сляза на гарата в Мунгир, гара, която никой на който споделих, не вярваше, че съществува. Аз самата дори никъде не я бях срещала по разписанията, но това са плюсовете да общуваш с местни и да се възползваш от възможностите, които животът предоставя... :))